ВИЕ?
Вие обичате ли котките?...А кучетата?...А хората?..А кого обичате,ако не е таина?Кой ви харесва поне малко?...Пеперудите,папагалите цветята?Жабите?!Прекрасно.Непременно си вземете у дома жаба .Една, две,три-много жаби.Хранете ги с най-вкусните комари, поете ги с нектар,грижете се нежно за тях и ги галете.Отдайте се на любовта си,упражняваите я,култивирайте я.А кой още ви харесва,ако не е тайна, освен жабите?Не може все пак никой друг,нали такова нещо не се случва.Нали нашите симпатии ,така както и благодарността ,и любовта,и всички други добри чувства не могат да имат точни граници.Така,както и чувствата с противоположен знак.Те имат склонноста да се разширяват ,да се разпостраняват, да се пренасят.Ако всеки ден си намираме по нещо което да обичаме дали бихме мразили по-малко?...Вие всичко разбрахте...ще ми отговорите ли?
Когато си добър, другите също са добри с теб. Въпреки че...(тук се прокрадва една грешна мисъл) веднъж се държах експериментално непукистки. Не грубо, просто не се интересувах дали някой ще си тръгне от мен, ако го обидя. Тогава телефона ми не спря да звъни от "приятели". Когато си прекалено благ обикновено телефона мълчи...
Та, важното е да обичаш хората за които това си заслужава. Да обичаш Слънцето, Луната, музиката, природата...животните. Да обичаш този, който те обича. Да обичаш свободата, красотата.. Да обичаш дори врага си. Ако ли не, то просто да не му мислиш злото, а да го пренебрегнеш. Това е неговото наказание.
Поздрави
Иван Стефанов
www.unimedia-bg.net
Да.... и е прав, че колкото си по-благ, толкова си по-малко търсен, по-малко зачитан, много лесен се виждаш за хората???
А за омразата - много неприятно чувство, което често усещам че присъства в живота ми. Не обичам да мразя, но по някога се налага ако ме разбирате? Въпреки всичко се опитвам да изпитвам все по-рядко това чувство и да търся доброто у другия, койото е провокирал лоши чувства в мен, опитвам се да не обръщам внимание на лошото,което доминира у хората и може би успявам донякъде?.....
Аз пък си обичам София! Не най-много от всичко на света, но си я обичам като мой дом. Макар и мръсна, пълна с невъзпитани хора, порутена и оръфана по краищата, с нередовен градски транспорт и маршрутки-състезатели, престъпност и без много планини зелени ... тя си е моя. Особено харесвам една централна част, между Министерски съвет, БНБ и бившия двореца, сега галерия. Този участък, особено вечер, лете и зиме, ме кара да си казвам : "Ех, обичам си моята София". И смятам, че ако човек не изпитва нещо подобно към родния си град ... ами ... жалко би било.
А иначе обичам семейството си, приятеля си, работата си, децата, зимата, лятото, пролетта и есента, киното, музиката, книгите, жабите, змиите, гущерите, комарите, хлебарките ..........
А да мразиш е лено. Няма по-лесно от тава даже. За съжаление. Просто решаваш, че трабва да мразиш и си готов. Без да се напъваш.
По-интересен ли си когато мразиш от тогава когато обичаш, когато си балг с тези около теб. ДА! Защо - незнам но винаги е така. Поне с мен.
Затова съм си самотен и нетърсен от никого ....
Обичам кучето си, хубавите книги и филми, обичам хората, които не си изливат лошото настроение върху другите (да, добре знам, че не съм от тях, какво да се прави). Обичам да говоря (и споря) с хора, които имат какво да ми кажат, или поне полагат някакво усилие да проявят някакъв интелект, с който да изкажат мнение, дори и то да е противоположно на моето. Обичам... Всъщност какво обичам? Обичам хората, стига да не ми дават поводи за обратното. Обичам да помагам, стига да мога, макар че често очаквам хората да проявяват благодарност за това. Обичам да споделям това, което мисля, без да се притеснявам какво би казал някой за това. Обичам приятелите, но винаги се надявам поне веднъж те да се сетят за мен... ако не другояче, то в момент, когато имат нужда. Обичам самотата си, не защото съм я избрал, а защото съм свикнал да оставам незабелязан. И не, не обичам да се самоизтъквам. Или поне така смятам...И накрая: все още обичам една жена, с която доста време минавахме през какво ли не. Блазня се от мисълта, че съм значил нещо за нея - поне в миналото. Да, липсва ми, макар че сега надали това има значение... Всъщност иска ми се да можех да я попитам. Но вече няма как.