Бяла тишина

Жаравата догаря в огнената пещ,

А ти все тъй печално гледаш

Сините очи на снежния град.

Вятъра в комина сладки приказки шепти,

А от тях твоето сърце силно тъй тупти.

Там, някъде в далечината,

Проблясва жълта светлина.

Светлина на радост и надежда,

Която скоро бялата завеса заличава.

 Ти виждаш, през заледения прозорец,

В пазвата на зимата,

Как мъката промъква се

През ключалките на къщите…

В огнището останала е само пепел,

Която свещта лениво осветява.

А навънка в тишината,

В белия мрак, където вечността

Оставя своите незаличими следи,

Гледат те кристално-сините очи

На зимния безкрай.