Безумно самогенериране на покани за контакти в пощата ми

Снощи се видях в чудо! Първо получих покана (явно автоматично генерирана, но аз не знаех това) от Яничка, за да се регистрирам в един сайт, и аз го направих. В поканата пишеше: Hey Поли ;) и съдържаше линк за създаване на акаунт.

Пет-десет минути по-късно в пощата си получих съобщение от една колежка от Асеновград и аз реших, че тя е по-отдавнашен потребител на въпросния сайт, видяла ме е, че съм се регистирала, разпознала ме е по снимката и името и затова се свързва с мен. Поговорихме си.

Докато си говорехме, се появиха още съобщения от други мои познати. Бре, викам си, а бе какво става тук? Всички ли са си направили акаунти в този сайт? С някои си казах две-три приказки, а други ги пропуснах, защото в края на краищата не мога цяла вечер да посветя само на бъбрене.

Появи се и едно съобщение от стара моя дружка, което обаче ми казваше, че тя е недостъпна за разговор. Замислих се какво всъщност се случва и кой осъществява тези връзки, и се сетих, особено след като накрая едно другарче ми прати следното признание: „не можах да разбера какво е това”. То също получило от мен покана за разговор, започваща със закачливичкото "Hey", която аз лично не съм му пращала. Колко долно е всичко това!

Ето го и обяснението. Тъй като регистрацията на този сайт изискваше освен имейл адреса си да напиша и паролата, с която влизам в пощата си, сега някой се разпорежда с кореспонденцията ми, но без мое желание и участие. Самогенерират се покани за разговор, започващи с фамилиарното "Hey, еди-кой си;)" към всичките ми познати и непознати, с които съм си писала досега.

След това откритие ми се изправиха косите. Ами че аз не искам с всички да си говоря! Една част от хората изобщо не познавам – свързвали са се с мен чрез блога и съм си разменила с тях по едно писмо. Има и такива, на които не съм отговаряла по някакви причини. Но най-ужасното е, че в пощата ми има официална кореспонденция с немалко преподаватели от ДИУУ!!! Просто акъла не ми го побира какво ще си помисли например доцент Вълкова, към която изпитвам огромно уважение, прочитайки писмо от мен, започващо ето така: „Hey, Станка!”.

Направо ми се плаче...