Седем необикновени дни

Тъмните стъкла на джипа се пръснаха на дребни парченца. През прозорците блъвна бурният пламък от взривения резервоар. Хората вътре не успяха дори да извикат от болка. Обвитото в пламъци тяло на шофьора се свлече на земята през избитата от пантите си врата. Овъглената плът се срещна с прахоляка върху асфалта.

Секунда по-късно последният автомобил в колоната също лумна в адски пожар. Луксозната лимузина в средата – колата на шефа, остана заклещена в огнения капан. „Свърши се” – помислиха си хората вътре. И бяха прави.

По черната ламарина на Мерцедеса разцъфтяха хиляди пробойни от автоматни откоси. В купето се разхвърчаха куршуми, разбито стъкло и фонтани от кръв.

-----------------------------------

- Професионалисти. – хладно рече следователят и забърса потта по косматия си врат. – Не са им дали да мръднат.

Сред засъхналите на августовското слънце локви кръв се търкаляха няколкостотин гилзи и двете безполезни метални тръби на гранатомети за еднократна употреба. Затихващите пламъци от взривените джипове очакваха пожарната кола да им сложи край. По улицата и в превърнатите в безполезни метални отпадъци автомобили се въргаляха петнайсетина смлени, надупчени и обгорени тела.

За по-малко от минута един от господарите на наркотрафика в България и елитната му охрана бяха получили еднопосочен билет за Ада.

Следователят пак забърса потта с месеста длан, този път от челото и попилите влагата мустаци. Жегата не му понасяше. Той изтръска капчиците пот и те попиха за миг в асфалта. Следователят тъкмо се беше вторачил в това как потта му се изпари за секунди от нажежената настилка, когато дразнещ блясък улови окото му. Той премести поглед. Лъскава капсула от бял метал се търкаляше на асфалта до обгорения труп на шофьора на джипа.

- Ей, Иване! – викна следователят и свирна през зъби. – Т’ва що няма номер?
Криминалистът се откъсна за малко от фотосесията на надупчения като сито наркобос и се извърна, за да види кое е „т’ва” веществено доказателство, което опитното му око беше пропуснало да опише, очертае и номерира.

- Наистина съм го пропуснал... – смотолеви той леко стъписан. – Ей сега...
- Айде гледай малко, де! – сопна се следователят и важно-важно поглади дебелия си корем, доволен, че се е скарал на някого.

Календарът отбелязваше последния ден на жежкия август – последният ден за годината с непоносима 40-градусова жега, последният ден на лятото, последният ден от живота на един наркобос. На пръв поглед –един не чак толкова различен ден в тази стенеща от жега, мръсни сделки и корупция субтропическа страна. Но само на пръв поглед. Защото никой още не беше хвърлил така важния втори поглед – върху съдържанието на капсулата от лъскав бял метал.

Следва продължение