ВЪРВИ ИЛИ ИЗНЕМОГНИ :
УЧИТЕЛИТЕ СТИГНАХА ДО ДЪНОТО !
-Взимайте книгата... 8ма страница! ...И тихо!
Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от уебинара, където текстът е представен за първи път можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт” България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа. За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.
Автор: Дарина К.
Вирусът рязко и коренно промени нашия свят – вече няколко пъти. Ако по време на първата вълна учителите се научихме да бъдем адаптивни, да ползваме досега непонятни програми и общо взето да осъществим невъзможното, то втората вълна много по-ясно ни показа, че системата, в която работим, е човеконенавистна. Колко преподаватели трябваше да умрат преди обществото да възприеме затварянето на училищата за смислена мярка? Колко писма трябваше да подпишат учители и родители преди да ги чуе собствената им дирекция? Колко европейски държави трябваше да приложат крайни ограничителни мерки преди нашето правителство рязко да превключи от режима си на опазване на „икономиката“ на всяка цена, включително на цената на животите на медици, учители, обикновени хора. Ако погледнем назад, не само към изминалите месеци, но и към историята на работническите борби на учителите в България като цяло, можем да намерим вдъхновение за това какво трябва да направим днес, за да сме по-силни в бъдеще.
История и настояще на учителските борби
Учителските движения у нас имат доста богата и вълнуваща история, включително в не толкова далечното минало. През 2007г. сме свидетели на невероятната мобилизация на около 100,000 образователни работници. В продължение на 40 дни те прилагат безпрецедентен натиск върху институциите и обществото като цяло, в резултат на което действително успяват да си извоюват повишение в заплатите, въпреки негативния медиен натиск и пълната липса на солидарност от други протестиращи синдикати по същото време. По всичко си личи, че масовата мобилизация все пак е била възможна благодарение на координацията между множество активни учителски синдикати из цялата страна, но непосредствения резултатът от всички тези усилия е бил разочароващ и деморализиращ. Това изглежда се отразява на протестната култура на учителите до ден днешен. Ако погледнем още по-назад във времето виждаме любопитно богата култура и активна общност на учителите, която включва дългогодишни издания, публицистика, фондове за взаимопомощ и политическа ангажираност. От днешна гледна точка, всичко това е изключително впечатляващо, тъй като контрастът с настоящата липса на каквито и да било движения, камо ли масови, както и липсата на солидарност и обединение, се усеща особено болезнено, предвид, че сме изправени пред дълбока и всеобхватна здравна и социална криза.
Пандемията показа колко са неподготвени училищните среди за заплахи за общественото здраве, но и разкри много повече проблеми, набъбнали под повърхността. Кризата изобличи липсата на обединение и координирана реакция от страна на образователните работници, когато от една страна, при присъствени часове са изправени пред сериозна заплаха за здравето и дори живота си – както видяхме от печално високия брой училищни служители от всякакви възрасти, станали фатални жертви на вируса и/ли неадекватната здравеопазна система. От друга страна, в условия на образование в електронна среда от разстояние (ОЕСР), са поставени в крайно неподходящи работни условия, без адекватна предварителна подготовка, често с намалени работни часове и, съответно, доходи. Последствията от това се усещат тежко и от учители, преподаващи индивидуално и на частно, чиито доходи, осигуровки и възможности за болнични и платени отпуски са много по-ограничени, ако изобщо са налични. Усещат се и по отношение на нужната техника и интернет връзка, тъй като се приема за даденост, че преподавателите ще си ги осигурят сами. Остава усещането, че цялостната нагласа и в обществото, и сред колегите и от институциите е „всички да се спасяват сами“.
Дистанционно образование и виртуален активизъм
Отпор срещу високата смъртност на учителите по време на отпуснатите мерки и присъствено образование се чу от единствената – както се оказва – актуална платформа за организирани работнически акции, а именно социалните мрежи. Там се появява скромна група от няма и 3,000 души, немалък брои от които родители или съмишленици, при това не всички в България. Те заедно организираха петиция за затваряне на училищата и преминаване обратно към ОЕСР, както и продължиха да пишат писма, които се отразяват широко, но понякога противоречиво в българските медиите. Тези инициативи като цяло не се радват на масова обществена подкрепа (дори напротив), нито на синдикална такава. В тази група, обаче, се показа, че в по-малките населени места все пак има самоорганизирани групи най-вече от родители, но и в някои случаи от ученици, които оказват натиск върху своите местни училища да се възползват от възможността си да изберат дистанционно обучение – и някои успяват да ги убедят. На места се срещат и малки групи за взаимопомощ, например с цел подпомагане на деца без достъп до онлайн платоформите, или деца на учители, загубили борбата с вируса по време на присъствената програма.
За пореден път виждаме, че не само не може да се разчита на държавните институции, но че чрез безразличието си и неадекватните си политики те поставят нашия живот в опасност и в някои случаи – ни убиват. Виждаме, че самоорганизирането от долу нагоре може да има ефект, но то е почти невъзможно, когато няма добри условия за това. Бихме могли да предположим, например, че родителите са по-склонни да протестират, поради това, че не са зависими от училищата по същия начин, по който са учителите. Малките градове, от своя страна, може би имат повече възможности за местна самоорганизация, защото самите общностите са по-предразполагащи към общуване и взаимодействие, отколкото в по-големите градове, където културата на индивидуализма, отчуждението ни едни от други и липсата на опит и умения за такъв вид дейности, се усещат още по-остро, а и, отгоре на всичко, изискват много повече ангажирани хора, за да достигнат критична маса за съществена промяна.
Съюзници в пресечните точки
Според данни на националния статистически институт за 2019/2020г., преподавателите в общообразователните училища са преобладаващо жени, по-конкретно 85.6% от персонала, а една трета от всички учители са над 55 годишна възраст. Тази картина веднага поставя нас, учителите, в позиция, от която бихме могли да симпатизираме на каузата на медицинските работници, които споделят подобни демографии в собствения им сектор. Друг паралел, който е по-трудно измерим, но познат за всички работещи в сферата, е, че масово учителите работят на повече от едно работно място, често в частния сектор се работи без трудов договор и съответно без осигуровки. Учителите често са или апатични или пренатоварени, или и двете, до голяма степен защото извънредният труд с деца (и родителите им) е дълъг и емоционално, психически и физически натоварващ, но често голяма част от него остава неотразен и неплатен. Всичко това е нормализирано от обществото и, съответно, интернализирано от учителите, защото се приема, че това е просто „естествената роля“ на учителката или че тя го прави от добротата на сърцето си, от отдаденост към своето „призвание“ и съответно не изисква и не се нуждае от допълнително възнаграждение. Грижовният труд под различни форми масово не се възприема като нещо, за което хората трябва или могат да изискват заплащане, а още по-малко – да откажат да го вършат безплатно.
Това очертава още по-близък пейзаж с този, в който се намират медицинските сестри, но вместо да се правят връзки, основани на солидарност, ние биваме противопоставени, както, например, се вижда при всяка новина за подобряване на заплащането на учителите. От една страна, на няколко пъти през последната година, повишаването на заплатите на учителите се повдигаше постоянно в дискусии относно протестите на медицинските сестри, винаги с неприязън. От друга страна, по време на карантината през март месец, например, често се чуваха реплики, изразяващи смут от идеята, че на касиерки в големи супермаркети се плащало повече, отколкото на медицинските сестри. Това се представяше като скандално, защото се визираше, че този тип труд е по-нисш, тъй като е неквалифициран, не спасява животи и съответно не „заслужава“ високи заплати, а че на медицинските работници им се плаща по-малко дори от на касиерките, се приема за особено унизително. Междувременно обаче, австрийско проучване под надслов „Корона Криза: обществото се крепи от жените“, показа, че всъщност и медицинските сестри, и продавачките продължават да работят на „първа линия“ по време на карантината. Данните им показват как по време на национална (и както знаем, международна) криза, типично ниско платения труд на някои от единствените сектори, които останаха активни през цялото време, а именно медицинския сектор (без лекарите), грижовния сектор и хранителните продавачи, е извършен преобладаващо от жени. Всеки от изброените сектори е съставен от минимум 70% жени и се слави с ниските доходи и тежките часове. Пандемията ни показа колко много, всъщност, цялото ни общество зависи от тях. Но дори да липсваха всичките изброени паралели между сестрите, продавачките и учителите, нищо не би могло да оправдае работничките дори само в един от тези сектори да се гърчат в нещастни условия за мизерни заплати. Не бива да допускаме да се противопоставяме с други работници, и то най-често с други нископлатени и феминизирани професии. Има толкова много повече смисъл във взаимната ни солидарност и колективно действие.
Други важни съюзници се явяват родителите, които се оказва, че имат повече съществуващи структури на взаимопомощ и поне общностна комуникация, отколкото на професионалните общности във феминизираните сектори на труд. По време на първата вълна, родителите масово бяха принудени да работят или да стоят вкъщи, понякога и без доходи, което от една страна им позволяваше да подкрепят по-малките ученици, но от друга затрудняваше тяхната работа, особено при нужда от повече от едно електронно средство. Втората, настоящата вълна, обаче е още по-изпълнена с противоречия. Родителите продължават да работят навън, докато дори най-малките деца са оставени без ясли, градини, училища. За пореден път е разобличена тоталната липса на цялостен подход към кризата, който да посрещне нуждите на хората и да гарантира материалните условията, за да позволи спазването на мерките, които се налагат.
Нуждата от надежда
По време на дискусията организирана от ЛевФем, учителка, медицинска сестра, синдикалистка и грижовна работничка споделихме общо чувство за липса на солидарност, която усещаме, както от колеги, така и от населението като цяло и се питахме защо смятаме, че това е така. От една страна, от практична гледна точка, веднага се усеща липсата на активни и ангажирани работници, мобилизирани в рамките на синдикат, както и законови, икономически и социални условия за ефективна стачка. От друга страна, изскочи думата „осъзнатост“ и усещането, че има недостиг на осъзнатост в нашето общество, а дори когато е налично, хората нямат надеждата, че нещо някога може да се промени, камо ли, че точно те биха могли да допринесат. И аз като медицинската сестра Надежда Маргенова, се надявам, че все повече ще започваме да се припознаваме в нуждата от радикален синдикализъм – в организирането на работното място за категорични действия като ефективни стачки и изобщо в оформянето на условията в работното място. Надявам все повече да се припознаваме във феминизма като движение за равенство, въпреки постоянните опити думата да бъде осквернена като мръсна, скандална или просто нерелевантна. И да осъзнаем животоненавистната реалност на капитализма, икономически модел поставящ печалбата над всичко живо, независимо дали този модел ни се налага от държавната или корпоративна власт, или от двете едновременно.
За мен, като учител основно по изкуство, но и като художник, смятам, че за да се случи всичко това, имаме болезнена нужда да развиваме колективното си въображение, креативността и способността да допускаме, че нещата действително могат и трябва да бъдат по-различни. Изкуството също така е и средство, чрез което можем да осмислим, преживеем и споделим тежки за нас изживявания. То може да предостави връзка с историята ни, също колкото може да ни даде начин да си представим по-добро бъдеще. Изкуството, ако е социално осъзнато и радикално настроено, има потенциала да се отрази върху цялата ни култура, дори да е малко по малко. Изкуството под различните си форми, може да оспори общоприетите норми, да предизвика размисъл, да отвори нови възможности и да вдъхновява.
Подобно на грижовния труд, който вече разнищихме, всичкият този труд и принос към обществото бива потъпкван от патриархалната култура и капиталистическата икономика, защото изкуството, особено социалното такова, не носи комерсиална стойност, а това е единствената стойност, която се цени в неолибералното общество. По време на пълния локдаун изкуството беше убежището на всички ни, което ни крепеше да запазим психическото си здраве. Докато всичко останало трябваше да бъде прекъснато, а светът бе изпълнен със страх, противоречия и несигурност, филмите, книгите, музиката продължиха да ни носят смисъл. Въпреки това, творците зад този жизненоважен труд естествено бяха оставени без никакви възможности за изяви, както и почти никаква финансова и социална подкрепа.
Тази криза се отрази особено тежко върху така или иначе прекариийната позиция на творците в обществото ни, но това не е достатъчно, за да ни спре. Капиталистическата икономика винаги оставя изключително ограничена възможност за оцеляване с художествен труд, но той продължава да се случва въпреки това, именно защото реалната му стойност и нуждата от него са отвъд рамките на тази система. За това и артистичният труд е толкова незаменим инструмент в борбата за промяна – защото той е едно от малкото неща, които имат магическата способност да създадат нещо, което още не съществува, да ни вдъхва надежда, кураж и вяра, че нещата могат да бъдат по-различни и че си струва да се борим за промяна.
Учителки, медицински работнички, синдикалистки, грижовни работнички и артисти, пациенти, родители и ученици, студенти, работници и безработни – всички ние зависим едни от други и сме по-силни заедно. Друг свят Е възможен – със солидарност, взаимопомощ и борбеност.
Дарина К. е млад човек, който се занимава с активизъм, изкуство и образование. Тя е трето поколение учител, макар че самата се занимава с това едва от 3 години. В Шотландия е завършила Социална политика, където задълбочава политическата си ангажираност. Проблематиката около ролята на жените в обществото присъства и в художествените ѝ трудове, включително серията портрети, с която участва в изложбата „Всичко (ни) е наред“ през март.
Източник: https://levfem.org/blog/2020/12/03/uchiteli-covid/
Следващото изображение е от френския синдикат SUD-Éducation и тук илюстрира следното изречение от увода:
"Колко писма трябваше да подпишат учители и родители преди да ги чуе собствената им дирекция?"
ЗА ЕДНА КОЛЕГИАЛНА ДИРЕКЦИЯ !
НЕ НА ДИРКТОРСКИЯ СТАТУТ !
-
Становище относно ваксинацията на работното място
February 19, 2021
До Председателите на синдикални организации на АРК
До всички членове
...
1. Работодателите не могат да Ви задължат да се ваксинирате. Такава заповед следва да бъде в писмен вид и би била в противоречие с чл. 29 ал. 2 от Конституцията на Република България:
...
16.11.2020
Във влошаващата се здравна обстановка в страната действията на правителството изглеждат все по-хаотични, остявйки далечен спомен от решителността, проявена през пролетта. Тогава затварянето на държавата, включително и преминаването на обучението в училище в дистанционна форма, беше обявено бързо и при много по-добри здравни показатели. Днес живеем в друга реалност, където главоломното увеличение на заразените в образователната система и на починалите учители и родители съвсем не предизвиква същата реакция у управляващите, които изглежда търсят по-децентрализирани решения на националния проблем с коронавируса. Въпреки обявените две седмици дистанционно обучение, в навечерието на връщането на училище присъствено учителското съсловие е изпълнено с безпокойство заради легитимния страх от липса на безопасни условия на труд. ....
4/11/2020
859 учители, което е около 1% от работещите в системата 90 000 преподаватели, са с положителни проби за коронавирус от началото на учебната година насам, сочат последните данни на Министерството на образованието и науката.
Родители спират децата си от онлайн обучение в знак на протест срещу продължаващото дистанционно обучение на учениците от 5-ти до 12-ти клас.
13 декември 2014
УЧИТЕЛИТЕ ОТНОВО СА НА УЛИЦАТА...
![]()
ЗА ДА СИ ПЛАТЯ НАЕМА, МОЛЯ
Мила Минева
Този текст се опитва през анализ на един конкретен социален протест да провери как се конструира хегемонен публичен дискурс, как се задават доминантни интерпретации на едно гражданско действие и в крайна сметка как се изработва „здравият разум“ за политическото на съвременното българско общество? Той е опит за „плътно описание“ на синдикалните действия на учителите от есента на 2007 г., но по-далечната му цел е да провери очевидностите, които се конструират в дебата, за „гражданско“ и „социално“ действие, за полето на „политическото“ и как през тях правим света си като ефект на определени публични политики? Текстът разказва как различните социални актьори заемат определени позиции в пространството и анализира ресурсите, с които си служат, за да наложат собствената си интерпретация като легитимна. Накратко това е усилие по разбиране на политическия процес през конкретен казус, което търси онези дискурсивни фигури, които успяват да завладеят социалното въображение.
...
https://bglog.net/blog/arebemagare/site/posts/Obrazovanie/Учители--икономисти-и-частни-индивиди-или-как-пазарът-завладя-въображението-ни-