Ден първи, Ден втори, Ден трети, Ден четвърти, Ден пети.

Шестият ден след убийството на Зипъра. Филипов седеше в кабинета си с дръпнати щори и угасени лампи. Присвитите му зачервени очи безразлично и тъпо гледаха купчината следствени материали. Ксерокопия на бележките на поетите, досиета на убитите, десетки снимки на окървавени трупове.

В това време същите снимки бягаха с мълниеносна скорост по екраните на национални телевизии и прости селски кабеларки, говорителите с приповдигнат тон съобщаваха за справедливия край на бандата главорези, кръвожадни малоумници от Интернет форумите викаха на латиница "uraaaaaa". Държавата празнуваше с удивителен карнавален ентусиазъм смъртта на четиримата "Поети".

За Филипов обаче това съвсем не беше последния километър от преследването. Той беше убеден, че злият гений зад цялата кървава баня от изминалата седмица е все още жив. И не само... Той е достатъчно способен след време да вербува или купи нови изпълнители, нови касапи, които да започнат да "разчистват терена" по негово нареждане.

Филипов бутна картонената корица на папката с надпис "Дело" и за стотен път зачете досиетата на четиримата разстреляни похитители. Военните се бяха оказали двама, не един. И двамата - ветерани от задгранични мисии. Третият - бивша барета, снайперист. Четвъртият... четвъртият беше черната овца. Млад учен, неотдавна защитил докторантура. Споделял на колеги, че тренира някакво източно бойно изкуство. Може би той беше човекът с мечовете.

За миг Филипов беше склонен да предположи и че ученият е мозъкът на операцията... но само ако го нямаше онова гадно чувство под стомаха. Чувството за предател. Къртицата... къртицата в следствието не беше сред убитите. "Сто процента има къртица, иначе нямаше начин да очистят Началството толкова незабелязано. Нито една камера в сградата на следствието не е засякла нарушител оня ден. На филмите имаше само познати лица... лица на колеги...".

"А ако има къртица, който е оцелял... ако има и мозък, който е оцелял... То те трябва да са един и същи човек... Най-важната фигура - царят, генералът, командващият, човекът в сянката, този, който влиза в бой само, когато пешките не могат да се справят. Например, когато трябва да се убие Началството...."

Филипов издърпа изпод тлъстата купчина хартия вчерашното одъвкано листче. Срещу "МОТИВЪТ:" с големи букви, подчертано няколко пъти, беше написал: "справедливост".

"Надали им е платил... по-скоро ги е карал да вярват, че се бият за някаква кауза... А може би наистина е имало кауза... Може би дори тя е истински справедлива... Стига съм си чоплил главата над глупости!... Мозъкът... Мозъкът трябва да се е познавал с всички, за да е успял да ги вербува. Той е бил и връзката между тях, няма данни да са се познавали. Мозъкът трябва да е имал отношение и към всички, убити досега. Трябва да е бил навътре с фактите... трябва той да им е разследвал случаите!"

Филипов за миг захвърли умората и отчаянието си и скочи рязко на крака. Архивът беше мястото. Там, в прашна папка лежеше името на човека. На Мозъка. Дебелият Асен надигна глава от бюрото. Събуди се от грохота на съборен от Филипов куп хартия.

-Айде малко тихо, бе, мааму начи... не мо'а се наспа от тебе!

Филипов изобщо не му обърна внимание и се втурна по коридора към подземието. Мара Архиварката - прегърбена куца лелка с несменяема през сезоните вълнена жилетка, беше удивително чевръста за външния си вид. Двайсет минути по-късно следователят крачеше отривисто по обратния път към стаята си, награбил под мишница няколко дебели папки. Делата на четиримата убити. Още кратък миг и Мозъкът щеше вече да си има име.

Филипов се втурна в стаята, без дори да затвори вратата след себе си. Дебелакът се беше разкарал, щеше да почете на спокойствие. Той тъкмо замахна, за да хвърли папките на бюрото си, когато изненадваща гледка го отблъсна рязко назад. Бюрото беше празно. Цялата бумащина, трупана с години и най-вече - през последната седмица, беше изчезнала. А върху архаичната полировка на бюрото в стил добрите години на мебелно соцпредприятие беше издраскано с нещо остро: "Мозъкът го има, за да мисли. Един ход напред."

Филипов чу стъпки. Обърна се, защото знаеше кого ще види. До отворената врата на стаята стоеше Мозъкът.

Следва последен ден.