36-th Batavirenrace, Universität Duisburg-Essen ---> Част Пета (Последна)

Игла в купа сено

Само преди малко от погледа ми са изчезнали Щефан и Узур. Слънцето прежуря по топлия асфалт и покрай мен преминават всякакви бягащи, които ме задминават. Вече просто вървя и гледам хората около мен. Едно момиче бяга без състезателен екип, а друго го навигира с колело до него. На кормилото на колелото са залепили с тиксо касетофон и оттам бумти музика. Явно са ентусиастки, които са решили да бягат не за време, а просто да се включат. Много се кефя на холандците. Не знам защо, но просто е така.

Преценям каква е вероятността отборът ми да ме търси, или да се намерим. И според мен клони към нула, защото ще бързат за другите етапи, а освен това те не се движат по пътя, по който бягаме, защото е позволено само за участници в щафетата и за колоездачи от отборите. Но не ми пука особено. Честно казано се кефя на топлия ден, само малко ми е кофти, че съм вир вода от бягането и, че не мога да се преоблека, защото дрехите ми и всичко ми е в микробуса. Даже документите ми са там.

В последните години съм изпадал в толкова различни ситуации, които мога да определя като стресови, че това, което ми се случва в момента ми се струва като детска игра. Вече имам и план. В края на пътя виждам, че има завой и че там има двама организатори, които насочват движението. Мисля първо да говоря с тях, за да видя какво ще ми кажат и какво ще ме посъветват. Ако нямат конкретна идея, мисля просто да спра някого на стоп и така да се придвижа до Еншеде. Надявам се на това, че има микробуси на другите отбори и, че все ще се намери някъде едно място за някой закъсал участник в състезанието. А стигна ли веднъж до Еншеде, ще се придвижа до финала и ще чакам там да видя останалите. Или поне да питам организаторите къде сме предвидени да пристигнем и да ги търся. Даже ми е готино, че съм се вмъкнал в ново приключение.

В края на пътя говоря с двама мъже, които отклоняват пътя и им казвам набързо какво се е случило. Те ми казват, че точно на този завой минават много от микробусите и че мога да изчакам малко там, ако нашият отбор не е минал още. Струва ми се добра идея като за начало. И точно се обръщам към пътя, за да следя микробусите, които ми изглеждат напълно еднакви, когато във втория микробус виждам Йенс и Йоб, които са на предните седалки. Явно точно в момента минават оттам на абсолютен късмет. И те ме виждат и спират. Чувствам се като игла в купа сено. Като намерена игла в купа сено.

В микробуса

В микробуса виждам Бин и останалите, които ще бягат след нас. Всички ми ръкопляскат и се радват много, че сме се засякли. Забавили са се с микробуса, защото са ни очаквали с 20 минути по-късно на checkpoint-а. Ние обаче сме тичали бързо и след нашите етапи, отборът е смъкнал позициите до 111, което е с 50 места по-надолу. Аз съм сигурен, че Щефан и Узур ще бягат също бързо и че след техните етапи ще сме още по напред. Сега обаче пия вода и се намятам с един суетшърт, за да не настина. В микробуса кънти „TheeyeoftheTiger“ и „Wearethechampions” и всички пеят и тактуват с музиката. Партито за мен започва още от микробуса.

Спираме на следващия checkpoint, за да чакаме останалите. Там Щефан бяга доста бързо на финала и нашият отбор поема щафетата този път както си му е реда.

На ред са Матиас и Каролин, а след тях има рестарт на центъра в Еншеде и последни два етапа до университета.

Търси се доброволец

Малко преди да стигнем в центъра на Enschede, Йоб казва, че трябва да имаме доброволец, който да закара колелото от центъра до университета, заедно с екипировката ни от бягането. Останалите от първата група вече са на финиша и чакат там. Аз се съгласявам, защото ми се струва, че ще е интересно, а и защото много ми хареса да карам това колело. По принцип моето колело е по-спортно, а това си беше от тези холандски колела с големите гуми и с ниска рамка и с по-старовремско кормило. Но беше два пъти по-удобно и по-бързо от моето, което страшно ме изненада. А и заради кормилото се чувствах, все едно карам накое Harley. Абе, заобичахме се с колелото от пръв поглед, няма спор.

Как ще стигна от Центъра на Еншеде до университета обаче нямам идея. Имам само описан маршрут и някаква супер детайлна карта, по която ми е трудно да се оправя. А до там има десетина километра.

В центъра на Еншеде е препълнено с народ. Има сцена с музика и наоколо по заведенията са насядали хиляди хора. Йоб ми показва в коя посока да тръгна и после го изгубвам. След няколко пресечки спирам, за да питам някой от минувачите за нови насоки. И те ми казват да се движа в обратната посока и че тази не е правилна. Оттам спирам поне още два пъти и разни хора ми обясняват много подробно как да се движа. Вече виждам и пътя на картата и започвам да се ориентирам малко по малко как да се движа.

След около 2 километра съм несигурен за посоката, но виждам едно колело на което едно момче се вози на багажника седнало настрани, а друго кара. И виждам че на суетшъртите им пише 36 Batavierenrace, което ме навежда на мисълта, че и те са в същата посока. Настигам ги на едно кръстовище и ги питам дали са към университета и дали мога да карам след тях. Те също го търсят, но нямат нищо против да ги следвам. И тук вече е истински кеф. Едното момче кара, а с другото, което е на багажника си говорим. Той ми изглежда по произход от Азия, но говори холандски и английски, така че явно е роден, или е живял много време там. Учи в университета в Твенте и също участва в бягането, но с приятели, с които са се уговорили за маратона. По-късно ще си говорим с останалите, че холандците правят всичко на колелетата си. Можело да ги видиш да си говорят по телефона, да си четат книга... сигурно и секс правят на колелета. На мен ми е много приятно, защото караме по широки алеи за колелета, а денят е слънчев и в Еншеде също е много красиво.

След малко пристигаме в кампуса и виждаме огромен палатков лагер на една от поляните. Там се разделям с двете момчета и им благодаря. После се обаждам на Стефан и се срещаме на финала, където ще чакаме отбора ни да финишира.

На Финала

На финала се срещам с останалите. След малко при нас идват и Йоб и Йенс и всички чакаме участниците да започнат да финишират и да видим и нашия отбор.

По принцип освен наградата за първо място, има и награда за примерно 123-ия отбор, за 223-ия и за 323-ия (примерно, защото не съм в момента на 100% сигурен за точните номера). Има и награда за най-атрактивен участник. И тук вече започва шоуто. А в Холандия хората са пълни с идеи, които могат да те накарат да онемееш. И в следващите минути точно това се случва с мен. Много смях и много голяма веселба.

Първа финишира една мадама от Кения или от някоя от африканските страни. Може да е и Етиопия примерно. После видях, че средната й скорост за етапа й е над 20км за час. И малко по малко започва атракцията.

Първият образ, на който се смях много, беше един мъж, който според мен също тичаше с около 20-на километра в час и носеше в ръката си пица. Явно беше доставчик на пица, която бързо трябва да занесе на финала.

След него няколко души тичаха групово с количка за бира, в която имаше бутилка под налягане, а на върха й – кран, от който да си налееш. И те си наливаха, докато тичаха и бутаха количката.

Двама участници се бяха облякли като ловец и заек. И ловецът гръмна заека с една пушка и започна да го носи към финала за яката. Други двама – като затворник и надзирател. Затворникът беше откраднал шапката на надзирателя. Имаше мъже по прашки, жени по бельо и по булчински рокли, такива, които тичаха с над 15 км в час и държаха в ръцете си патерици или огромни дървени цепеници.

Толкова много отдавна не съм се забавлявал. За жалост на моята камера й беше паднала батерията, а не беше и в мен и тук ми се губят снимки и филмчета, но мисля, че другите са снимали и ще мога да си ги набавя впоследствие.

Виждаме и нашите участници, които финишират и всички ги аплодираме и викаме силно. После на финала дават кратко интервю на немски.

Парти в Enschedeс 12000 студенти

Нашият отбор се е класирал на 107 място, а още едно от нашите момичета се е представило много добре и е заело 9-та позиция в етапа си. С Узур двамата сме на 72-ра в общия ни етап, което също е добре. В моя аз съм 210-ти. Ако не бях изгубил 3 минути, щях да съм около 120-ти, но това сега няма значение. Като цяло всички сме доволни, защото без наказание, щяхме да сме на 70-то място, което от 340 отбора си е много добро постижение за първо участие. Избягали сме заедно 192 км за 15:12:11. Догодина - още по-добре.

Сега обаче сме на парти в кампуса.Това парти в Enschedeе най-голямото студентско парти в Холандия за годината. И нашият отбор се забавлява както подобава – с много бира и с много отборно настроение.

Организаторите ни подаряват холандски шапки с рога и звънчета на тях, а на няколко метра от нас се провеждат безплатни скокове с бънджи. Само че съвсем необикновени. И нашият отбор взима участие.

Видео 9

После Анди се оказва, че учи спортна специалност в университета и се вживява в ролята на треньор по аеробика, в която целият отбор се включва.

Видео 10 

Холандката, която е била в Пловдив

В целия кампус имаше поне 10 места на които можеш да отидеш и да се забавляваш. С нашия отбор успяхме да обиколим само 3 и малко съжалявам, че не отидохме в така наречената „SilentDisco“. Хората бяха изпразнили библиотеката от книгите и бяха направили дискотека, в която всеки влиза и си слага слушалки. Така всеки слуша собствена музика и танцува, а ако влезеш без слушалки, ще видиш как няколко стотин души танцуват на пълна тишина.

В дискотеката си правим влакчета, танцуваме много и току някой взима бира за целия отбор и черпи. След малко е някой друг наред. Аз се забавлявам много, а до мен танцува една много интересна холандка. По някое време решавам да я заговоря и като ме пита откъде съм и й казвам, че съм от България, но съм тук с немския отбор, виждам, че се усмихва. Оказва се, че е била в Пловдив, защото са били на екскурзия до Турция и са решили да минат и през България. И са избрали Пловдив. Било голяма жега – около 40 градуса. Ходили на Античния театър и в стария град. Всичко много й харесало. Пита ме дали знам къде е Пловдив и дали съм бил там. И като й казвам, че съм от там ме поглежда с поглед на съмнение и учудване. Да... светът е малък.

Каролин

Каролин е нашата организаторка, която ни съпровождаше досега заедно с Йоб. И по принцип Каролин като че ли си беше харесала две момчета от отбора, защото често бяха заедно и пиеха бира. Обаче сега момчетата ги няма, а Каролин танцува с мен и танците малко по малко стават по-„hot“. Вече е около 2 часа и моят отбор е изчезнал и явно са се прибрали в спортната зала, защото ще ставаме в 8:00 и ще пътуваме. Каролин и Йоб обаче ми правят знаци да излизаме, защото в дискотеката започва да става много претъпкано и едно момиче беше повърнало до нас. Малко неприятно, да. И тук стават такива неща.

Навън с Каролин и Йоб се чудим какво да правим, а аз предлагам да хапнем. Йоб не е гладен, но Каролин с удоволствие ще дойде с мен. На нея й харесват някакви виетнамски специалитети, които не съм опитвал. И решаваме, че това ще си вземем, а аз се нареждам на опашката и й казвам да ме изчака.

Бой за храна

Опашката обаче не е обикновена опашка, а една гладна тълпа, която хипнотизирано гледа виетнамските специалитети, които приличат на някакви пържени завити тестяни неща с пълнеж от нещо, което няма как да знам какво е, без да опитам. Чен и Винг могат да пържат обаче само по около 20-на наведнъж, а тълпата поръчва поне по 5 на човек. След около 30 или 40 минути съм на втория ред и съм направо притиснат отвсякъде. На всички очите им са като зомбирани и в тях се чете думата „глад”. Или думата „Кьотини” примерно, както може да беше името на тия неща, но не си спомням.

Вече не знам дали Каролин ме чака и не знам дали и аз искам да чакам там още. А като гледам, докато се вредя да взема нещо, сигурно ще минат още 30-на минути. И тук съм пред труден избор, защото трябва или да си тръгна без да съм взел нещо и да обясня на Каролин, че няма смисъл, или да стоя още половин час и тя да си тръгне примерно, защото й е писнало да ме чака. А навън си беше хладно.

И решавам, че не искам да съм част от тая зомбирана тълпа и, че дали ще ям днес или утре, колкото и да съм гладен в момента, ми е все тая.

Каролин обаче е разочарована и макар да не го казва, се чете в погледа й. Аз обаче гледам да не ми пука, защото знам че нямам вина, че пред глупавата будка има над 200 души, които се блъскат един с друг за някакви виетнамски палачинкоподобия. И всичко ми е малко първобитно, особено когато до мен две момчета се сбиват.

С Каролин си пожелаваме лека нощ и се разделяме.

Последна нощ

Около 4 часа сутринта е, а аз съм пийнал и се прибирам към спортната зала, където стотици души спят дълбоко. Взимам си бърз душ и пришляпвам по джапанки през салона. Леле.. ще ми липсват тези вечери там.

Пъхвам се в чувала и заспивам. Поне за следващите 4 часа.

След това се надигаме заедно с отбора и потегляме към микробуса, за да закусим.

Там си правим обща снимка, пъхваме багажа и потегляме в обратна посока.

По пътя разменяме контакти, за да поддържаме връзка и всички са малко тъжни, че последните дни бяха толкова хубави и че всичко отивам към края си.

Всички обаче са много активни тези дни и след като разменихме снимки и контакти, ще се видим на парти утре вечер в Дуисбург или в Есен, защото първи май е неработен ден. Та така... Бин ни е поканил в неговото общежитие и после отиваме на парти на Медицинските специалности в Есен. :) Очаквам нови приключения и да си прекараме много весело. Няма как да е по друг начин. Нали сме отбор. :)

<< КРАЙ >>