Дали звучи странно или не, следващата история отново се случва в четвъртък. Ако някой ми беше казал преди месец, че ще ходя на "Четвърти километър", щях да го погледна странно, но ето че и това се случи.
Та събудих се сутринта в четвъртък (29.06), без една стотинка, пресрочил часа си при лекарката и с 9 километра, които трябваше да измина пеша (без пари няма билети, а от там и ходенето пеша). Обадих се на лекарката, че ще закъснея и тръгнах на просия по комшиите за 1.60 лв., да мога да си платя потребителската такса.
Последва една приятна двучасова разходка през центъра на Софето и през градинката на Борето (не Павлов, а оня БГ-цар без БГ-произход). Стигнах в уговореното двучасово закъснение и прекрачих прага на "Домът за неразбрани души", който по ирония на съдбата се казва "Св. Наум". Почудих се дали е случайно, че мястото, в което хората отиват с умствените си болежки е кръстено на човек, чието име завършва "на ум" всъщност цялата фраза му е името :))) Оставям го отворено за дискусии ;))
Та чаках аз още час да минат хората в едно място, което пожелавам на всеки да не посещава никога. Единственото което разведряваше тръпките на ужас и тъга, преминаващи от гледката на хора с неврологични заболявания беше сестрата от кабинета по "Множествена склероза" - каква ирония - една от най-гадните болести с една от най-ангелските мед. сестри...
Минах прегледа успешно. Скъсаха ме на входящия изпит за влизане в санаториума и настана време за разплащане със Здравната каса.
- Надявам се таксата да е лев и шейсет, защото нямам повече - измрънках на очарователната лекарка.
- А как ще се прибираш? - Запита какичката. Освен хубава, беше и умна. Беше забелязала, че живея на десетина километра от тук.
- Както и дойдох - пеша.
Дали защото й казах, че съм докторант или защото бях невероятно зле изглеждащ в махмурлийския си облик и ужасът, който бях изживял от срещата със суровата действителност на клиниката по неврология, докторката направи невероятен жест с фразата - "Тогава няма да плащаш такса". Ей, какъв човек!
Тръгнах си обратно с ясната идея да се прибера отново пеша, а парите да употребя достатъчно порочно. Имах 1.63 - левче за цигарки и ако имам щастието да си намеря бира за 63 стотинки. Да, ама не :((
Минах през квартал, дето кракът ми не беше стъпвал досега. Стар квартал, с остатъци от табелки на старобългарски, странен пощенски код на пощенския клон - 1111, и много, много джанкови дървета, които утолиха зараждащия ми се глад.
Така стигнах до Герена, където се видях с мама. Тя ме черпи биричка и ме спонсорира с парички за билет за връщане, защото бях тотално слънчасал вече.
Тъкмо си мислех, че историята свършва, когато на Сточна гара се оказах в един автобус с голяма част от служителите на една от фирмите за чистота, чието име подозрително прилича на бизнеса, с който се занимава, въпреки че ефектът от работата им не прилича на името. Та беше пълно с дами от екзотичен произход с оранжеви елечета. Някои от тях бяха дори с бебетата си?! Едното дори беше едва месец или два - не по-голямо от угоен заек. И това в ужасната жега. Зачудих се каква е причината на това масово изселение на народите и попитах една от тях. Ходили да си вземат заплатите. Милите, с бебенцата по жегата. Какъв живот....
В общи линии, малко претупано, така приключи този четвъртък. Остави в мен усещането, че съм бил на дълъг поход, през непознати земи с интересни гледки и интересни люде...