Млади
(легенда)
~ “...А ние сме букви от редовете…” Ревю
… на божественото писмо
~ «Йон каза:
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.»
Тя се сгуши в него, както пухено перце се откъсва от небесното одеало и полита към земята, а когато я достигне, се задържа върху нея преди да отлети, за да я усети за по-дълго, да е по-близо до нея.
Мечтание…
Той я погледна в очите – смееше се вътрешно – толкова беше истинска – неговата светлина, толкова красива, недостижима – дъхът в сърцето му, каращ го да продължава напред.
В разцъфналите дървета пееха птици, а огледално – отразяващо мечти инадежди, се синееше небето.
- Какво си ти? – попита той и погледът му засия.
- А какво трябва да съм? – засмя се тя, а в гласът й оттекваха нотки на закачливост. Хвана го за ръка и двамата унесено, свободно, сякаш летяха, затичаха през поляната, нагоре към баира. От очите им, във всяко късче от телата и душите им струеше магията на младостта. Безмълвна природата им пригласяше и разказваше истории за змейове, девойки, самодиви, за храби юнаци, войводи, овчари, кавали и вълшебни шевици...
А те все така бягаха, забравили ежедневната суета и болка, разкъсали оковите на предразсъдъци и мисли... останали само по души – млади, жадни да вкусят от пълната догоре чаша на живота, влюбени в слънцето, дъжда, луната, гората, морето, шепота на вятъра в косите.
- Обичам те! – извика Младен, нагласяйки кавала си. Чудна мелодия огласи околността.
- Аз пък тебе, повече! – сопна се, смеейки се русокосата девойка, събу обувките си и боса заизкачва хълма – зелените треви галеха стъпалата й, слънцето игриво хвърляше слънчевите си милувки по бялата й кожа.
Върховете на Рила величествено се издигаха към небесната шир, а орел серееше във висините. Когато стигнаха Урдиния циркус - езера, в които капчиците вода нежно проблясваха, а бели цветя растяха направо в малките оформили се поточета между езерата, Младен каза на Младена:
- Tова място сякаш не е реално – това е порта към Бог – толкова
много красота събранана едно място и всяко цветче е различно, всеки стрък трева, всеки камък, всеки връх...
И той погали с ръка едно бяло цветче, което водата заливаше леко и ласкаво като майчина милувка. “Дори вятърът сега нежно шепти, за да не смути този вечен цикъл, който трудно се изразява с думи, а вече е в сърцето...”
Младена се усмихна и легна на земята до белите цветя. Пейзажът наоколо наистина беше мистичен – като ритуално място на Божествените сили, дали на Земята, късче от рая.
Поляна заградена от върхове от всички страни и езера, а по средата нанай-дълбокото – голям камък, като остров, на който растат чудни растения.
“Рила... име на жена*” – усмихна се Младена.
“Обич, моя обич!” – отвърна й Младен.
~~~
Какво се е случило оттук насетне – никой не знае със сигурност. Легендата разказва, че двамата млади скочили в езерото, защото родителите им не им позволявали да бъдат заедно. Други казват, че на сутринта, след като се изкачили до Урдиния циркус – нямало и следа от тях – полетели към небесата.
Каквато и да е истината – от този ден нататък езерото се казва Младенино, а духът на Младен и Младена не е напускал това място – той е във всяко едно стръкче трева, във всяко бяло цвете (като кожата и душата на Младена) и в шепота на вятъра, (който звучи като кавала на Младен). Много млади минават оттам и до днес и казват, че се връщат променени – с повече обич в сърцата. Сигурна съм, защото и аз бях там и аз бях една от тях.
* В древността планината е известна с името Дунакс, а днешното си име, според проф. И. Дуриданов, е добила от славянската дума рити (рия). Аналогията с думата обич е изцяло моя.
23 март 2007 г.