Тук е мястото да опиша с една дума първото впечатление от Лвов (Lviv на украински, Львов на руски.) И думата е : гръмнати. Добре де, може и с малко повече.

Като заначало си представете, че всичките деветстотин и няколко километра са или през пълна пустош или през бетонено-кутийчестите творения на социалистическия пост-модернизъм от средата на 60те.

След злощастната табела, заради която малко остана да решим, че сме се въртяли в кръг, пътят навлиза в планината. Все още плавно и след поредния завой ни посрещат два каменни лъва в естествен размер и скромен каменен надпис "Lviv". Оправдават името на града, все пак.

Навлизаме в предградията - нещо средно между старата част на Русе и по-старите Софийски квартали и изведнъж попадаме някъде другаде.

Асфалтът е изчезнал, заменен със странен паваж, повече напомнящ римски път, който предизвиква невероятни вибрации в колата. Никой не ги забелязва обаче. Ако в този момент някой ме беше казал, че всъщност в момента съм Австро-Унгарската империя от преди колко? 2 века? по-скоро 3, бих му повярвал без да се замисля. Докато го пиша си загубих почти час ровене из мрежата и не намерих нито една снимка на катедралите, които толкова ни шашнаха. Нито на сградата на ЛвовТелеком, която видимо е била някакъв манастир преди 3 века, нито другите сгради. Да де, има снимки колкото искаш, но не дават и минимална представа за това, за което разказвам. Имам някъде две-три снимки на хартия, ако се сетя ще ги сканирам, има какво да се види.

Бизнеса сам по себе си ни отнема не повече от 4-5 часа. Със преговорите, уговорките, демонстрациите и тестовете. Точни хора.

Дори си поръчаха нещо, което по него време беше на съвсем експериментален стадии. Дреболия, замислена за демонстрации, която в последтвие се оказа адски полезна. Споменавам го, защото покрай нея си уредих извънредна разходка до Лвов в последствие. И за малко не се влюбих в украинка... но това е друга история:) Която може би все пак ще разкажа някога, защото Олга ми показа Лвов такъв, какъвто го виждаше тя и истината е, че останах запленен.

Намирането на място за нощувка където и да е в страните от бившия Съюз си е интересна задачка и северозападната част на Украйна не прави изключение. Може би ви е направило впечатление, че споменавам тази именно част като по-особена и сте прави. доста грубо, огромната страна се дели на южна, където руското влияние е доста силно и си личи, региона около Киев, където си е, ами, около Киев :) и северозападната част, където има много малко руснаци и въпреки влиянието на западните култури, украинците за мен лично са "в чист вид". Шовинисти? Може би, но ги харесвам.

На улицата първия проблем е с езика. Говоря перфектно руски, което в случая се оказа грешка. На практически всеки въпрос, минувачите отговарят с вдигане на рамене или "не знам". На третия път се усещам, че няма как всички да не знаят и пускам братлето да разпитва. На български. И, странно, изведнъж всички стават мили и дружелюбни и започват да обясняват много подробно. На руски, естествено, щото братока знае точно 2 думи на украински, а аз по него време - не повече от десетина. Отплеснах се нещо :)

Та за спането - има хотели, разбира се. Стига да сте готови да се разделите с $50-$100 на вечер, при това във Лвов и Киев може и да има топла вода например, но в повечето "градчета" това си е екстра, а цените са същите.

В случая сме за една вечер, може и да го преживеем някак, но вече имаме тренинг и избираме далеч по-евтиния, макар и малко рискован понякога вариант с квартирните бюра. Тактиката е следната : намираш единия край на главната улица и тръгваш към другия. Изключено е да не попаднеш поне на две такива кантори. Цените се движат от $5 до $10 на вечер, в зависимост от мястото (информацията е с почти 10 годишна давност все пак - б.а.). Ако разполагате с достатъчно време и си търсите квартира за по-дълго време, най-добрия начин е да поразгледате града, да си харесате някой квартал и да започнете да разпитвате наред: кой дава апартамент или къща под наем. За няколко часа можете да си намерите 3-4 стаен апартамент с всички екстри (добре де,мебели,ток, вода, парно, телефон и газ) за някоя смешна сума от $30-$50 на месец.

Мястото за тази вечер е частно хотелче - новост по тия земи. Приятно, чисто и удобно. Твърде сме изморени, за да се мотаем по града, въпреки любопитството и заспиваме рано-рано.

Малко преди осем сутринта на следващия ден сме готови за път. Имаме вече уговорена среща за 10 часа в Иваново-Франковск, който е на около 90 километра. Разчета е да пристигнем около девет, да закусим и да видим какво иска клиента.

Да сте чували израза за сметките и кръчмарите? По средата на пътя, буквално в центъра на нищото с неприятен щракащ звук и облак пушек от прегрели спирачки, дясната полуоска отива там, където полуоските са вечно блажени*. Въртим се минута-две около колата, докато проумеем, че нама абсолютно никакъв начин да продължим напред. Всъщност, накъдето и да е. Вярната колица в момента е недвижимо имущество. Точка.

Според картата, най-близкото населено място е на 30 километра. Което няма как да е вярно, защото неотдавна минахме покрай някакво село. След бърз разбор на ситуацията установяваме, че разполагаме с литър вода, 3-4 цигари и никаква храна. Избутваме колата встрани от пътя и аз, като най-дебре оправящ се с езиците, поемам обратно към Лвов, с надеждата, че в големия град все някой някъде ще има полуоска.

Час и половин пеш доказват, че картата може и да е вярна. Леко задъхан, пристигам в някакво мижаво селце и за всеки случай питам за чарка, който ни трябва. Смеят ми се. За Жигула има. За Запорожец има. За друго няма. Ха сега де, нали и Москвича уж е руско возило?

След още половин час ме застига раздрънкан автобус и преди обед съм обратно във Лвов. Няма да ви описвам подробно четирите часа обикаляне, докато най-после открия заветната полуоска - оказва се, че Москвича тук си е екзотика. После още 2 часа, докато намеря начин да се добера обратно до моите хора. Накупил съм храна, вода, цигари, шоколади - абе Дядо Мраз, само дето омзаната полуоска разваля малко имиджа.

Минава 9 вечерта, когато казвам на шофьора на автобуса да спре. Пича не се учудва, сякаш през час - два някой чужденец с натъпкани торби и мазни железа скача от автобуса му посред нищото. Може и така да е, знам ли...

Колата обаче я няма. И на следващия завой я няма. И аз започвам леко да се притеснявам. Връщам се назад - няма начин, това е мястото. Изровения банкет с локвичка диференциално масло - тук е. Тъпея няколко секунди, после без и аз да знам защо, поемем полека напред. След още 2-3 завоя се виждат светлини. Наближавам - самотна къща в нищото. С висока ограда. И високи порти на оградата. Отворени, а отвътре се вижда задницата на собствената ми кола.

Няколко кучета от различен калибър вдигат шум до бога и след малко излизат двама доста пийнли украинци, комплект с моите хора. Помагат ни да се оправим със смяната, която изобщо не протича толкова гладко, колкото очаквах и ни настаняват обратно на масата. Вече съм научил историята, а тя е следната:

Тук-там из полето имало пръснати къщи. Нещо като нашите махали, но съвсем единично. И украинеца, на когото бяхме "на гости" минал с каручката за някъде си - гледа моите двамата, гладни, жадни и озверели за цигара. След 2-3 часа се върнал обратно - те пак там. Заинтересувал се човека, не знам как точно са се разбрали, нахранил ги, оставил им вода. Искал да им остави и цигари, но моите момчета вече бяха пробвали евтин украински тютюн и решили, че не им се пуши чак толкова и вероятни никога няма да се случи. на свечеряване украинеца се върнал с малък трактор, без много обяснения ги накарал да закачат колата и ги прибрал у дома си. нахранил ги, напоил ги, нататък вече знаете. Такива са си. Дори и посреднощ да закъсаш в най-забутаното село, няма да те оставят на улицата. Особено ако не си пиян като мотика.

На сутринта пием по кафе, и тъй като домакините отказват каквито и да било пари (странно, имайки предвид, че със сигурност нямат), оставяме тайния резерв от "Слънчев бряг" и половин стек Ротманс за подарък. Не знам как е сега, но по него време нашенския коняк вървеше по-стабилно от долара.

След по-малко от час сме в Иваново-Франковск, промишлен град, нямащ и отдалечена прилика с красотата на Лвов. Никой не се учудва на преживелиците ни, нито се сърди за закъснението. Работата отново отнема само няколко часа - хората са грамотни и делови.

Може би трябва да направя едно малко уточнение. Въпреки, че досега не бяхме идвали по тези краища, не сме напълно неизвестни. Работата ни е свързана със системата на съобщенията, а там новините се разнасят адски бързо. И въпреки огромните мащаби, се оказва, че на практика всеки познава някого, който вече си е имал взимане - даване с нас. В противен случай, колкото и грамотни и делови да са хората, подобни преговори биха отнели няколко месеца, знам го от собствен опит.

От там нататък се добираме до Николаев, "нашия" си Николаев без повече премеждия, ако не обръщате внимание на дреболийте от сорта на КПП, пътна полиция и тук-таме липсващ път.

Да де, спорехме половин час с някакъв заспал сержант посреднощ, че в никой правилник няма знак STOP с кръгла форма, докато пича накрая се изнерви и намекна, че има автомат. Ние му намекнахме, че сме трима, че минава 2 сутринта, че най-близкото населено място е на 50 километра и всъщност няма ка да знае с какво разполагаме. Истината е, че не носехме оръжие, но сержанта наистина нямаше как да е сигурен и ни пусна по живо по здраво. Така и никой не разбра за какъв дявол беше сложен stop-а насред пътя - нито завои, нито пресечки - нищо, наоколо - голо заснежено поле, докъдето можеш да видиш. Е, и това си е част от местния чар...

Друг път - повече ;)

<<Предишна