Зимата на 1997, някъде през декември.

Николаев - интересно местенце на около 60-70 киометра от Одеса, морската столица на Украйна. Интересно, най-вече заради голямия корабостроителен завод, основна причина градът (по него време - около милион жители) да бъде затворен до преди четири години. Това означава, че за да влезеш или излезеш от града, ти трябва разрешение на съответните власти. Вече никой не използува стряскащите по брой бариери и контролно-пропусквателни пунктове, но все още чужденци като нас са непривична гледка. Не, че се отнасят лошо с нас.

От къде знаят, че сме чужденци ли? Може би защото се обличаме малко по-различно, може би защото не носим каскети ... дали пък не е защото сме единствените индивиди от мъжки пол наоколо с коси до кръста?

Пушим кротко на терасата на наетия за щаб-квартира на фирмата апартамент, съобразявайки се с единственото условие на наемодателите. Не е приятно, защото и тримата сме пушачи, а навън е около нулата, но го преживяваме някак. Хвърляме по едно око на размотаващите се по улицата шест етажа по-надолу девойки и току въздишаме тежко.

Никой не ни е забранил да скъсим дистанцията, но ... По официална статистика, напомняна на кръгъл час по местните радиостанции, всеки единадесети жител на региона е носител на вируса на СПИН. Малко математика: бабките СПИН нямат. Повечето от мъжете, независимо от възрастта - също, чувал съм, че от водка СПИН не се хваща. Децата като цяло също нямат този проблем. И колко процента останаха за жените в атрактивна възраст? Страшничко, нали? Затова - от терасата.

В ей такова, малко унило настроение ни заварва запитване за доставка на машините, които произвеждаме от Лвов. Кратко проучване показва, че въпросното място се намира на около осемстотин километра на северозапад, град с около два милиона жители, един от големите центрове в подножието на Карпатите. След половин час връщаме отговор: утре сутрин сме на линия.

Към пет вечерта сме натоварили необходимия багаж в прасторическия Москвич 412 и потегляме. Тук май е мястото да обясня накратко защо именно този автомобил. Техническата поддръжка изисква доста повече усилия, комфорт като такъв липсва, но спестява колосални суми от полицейски рекет при пътуване. С нужните дребни подобрения тук и там, не е проблем дълго време да се поддържа скорост от 140 километра в час при приемлив разход на гориво, а освен това никой не се опитва да го открадне, което никак не е маловажно.

Никой от нас не се е качвал чак толкова за север и избираме най-прекия път по картата. Грешка, естествено, но все още не го знаем. Границите между бившите републики са съвсем истински, митничарите - скучаещи и, в общи линии, гладни. Въпросния пряк път пресича границата два пъти - явно докато са го проектирали, Съюзът все още е изглеждал нерушим и вечен.

На първата митница ни замотават около час - чужденци, трябва да им се обръща внимание. Слънцето се е скрило отдавна, а и сме се придвижили доста на север и температурата е паднала под -10 по Целзий. Цената на вниманието на митничарите за момента е около трийсетина долара - далеч по-малко от очакваното. Перфектния руски и няколкото изречения румънски и украински определено помагат.

Нищо не може да помогне на замръзналия антифриз на возилото ни обаче. Двигателя пали, въпреки всичко, но гнусното менте така е задънило част от тръбите, че се прощаваме с надеждите за топлинка в купето.

Придвижването до следващата граница е все още поносимо - двеста и няколкото километра се взимат за малко повече от два часа и въпреки кучешкия студ и леко заскрежените прозорци, ентусиазма и надеждата, че парното все ще се размрази по някое време не ни оставят. Някъде по средата на участъка, на излизане от Белц (Balti), получаваме допълнителна доза адреналин - на скорост доста над стоте километра, със страшен трясък колата се изправя на двете си десни колелета. Тогава за втори път в живота си имах усещането, че времето забавя ход. Имах часове наред на разположение да наблюдавам как братлето (той беше зад кормилото по него време) стиска устни и предприема единственото правилно за момента действие - да охлаби леко хватката върху волана и да не диша. Не съм се молил на никой бог, просто не с сетих, дори нямаше време да изпсувам. След безкрайно колебание, автомобила се стовари отново на земята с четирите си колелета и глухия трясък от удара включи сърцата ни в действие. Всичко това за по-малко от секунда и половина.

От там нататък - квичене на спирачки и яко балканско псуване към всички живи, мъртви и неродени роднини на идиота, оставил по средата на пътя еднометров, боядисан в черно бордюр.

Единственото поражение - сериозно смачканата джанта, бива поправено за няколко минути и продължаваме. По пътя - дали заради студа или късния час - движение като такова практически липсва и въпреки лекия стрес продължаваме с доста над позволената скорост.

На следващата митница освен всичко друго ни глобяват и двайсетачка за неизправно превозно средство - пак заради неработещото парно. Тампературата вече наближава -25, завалява сняг и по-нататъшното пътуване се очертава като сериозно изпитание. Всички излишни дрехи, шапки и ръкавици се връчват на водача, "навигатора", иначе казано, онзи, който е наред да се вози до шофьора е зает предимно с изтъргването на леда от вътрешната страна на предното стъкло, третия спи на задната седалка. Смяна на местата през стотина километра, спиране за подскачане и тичане насам-натам през петдесет. И студ, студ, студ ...

Призори спираме за поредната смяна на някаква отбивка край пътя. Наоколо - заснежена гора и от никаде никакъв звук, освен лекото пукане на дърветата. Термометъра в casio-то на братлето показва -30. Според картата би трябвало да сме съвсем наблизо, само дето от доста време насам не сме минавали през населено място, а указателните знци по тия земи така или иначе липсват.

Свирвам на Слави, който е отишъл стотина метра по-напред по пътя да се връща и да продължаваме, обаче той не реагира.
Натискам клаксона - същата работа. Споменах ли някъде думата студ вече? Малко остава да мина "на нашенски", когато Слави прави знак да отидем при него. Отиваме и ... ни прилошава. Едно крайно неприятно усещане се заражда някъде в петите, изпълзява бързо нагоре и буквално се взривява в главата. А думата е: ПРЕЦАКАНИ!

На десетина метра по-напред, по средата на плавния завой стои голяма табела с надпис: Николаев-5км...

След всичкия студ и безсъние и нерви и бързане и ....

В крайна сметка се оказва, че това е някакъв друг Николаев, никому неизвестно село, което липсва на картата и всичко е наред. След по-малко от час сме във Лвов, размразяваме (не питайте как) замръзналото парно и вземаме мерки да не се случи отново. Мерките са под формата на три литра приятно-синкав полски концентрат за -70 градуса - грубо, но безотказно. Дремваме половин час направо в колата, която вече е приятно топла и след няколко глътки полузамръзнало кафе и много бърз сутрешен тоалет, се отправяме към центъра на града да търсим офиса, за който сме тръгнали.