София – Будва – Котор – Дубровник – Мостар – Сараево. Така изглежда маршрутът на последното ни пътешествие. Ако това беше станало преди двадесетина години, щяхме да кажем: “Ходихме в Югославия”. Сега обаче нещата са по-сложни. Посетихме три отделни страни (без да броим Сърбия, през която минахме транзит) – Черна гора, Хърватско, Босна и Херцеговина, и осем пъти прекосихме държавни граници.
За дългите всенародни празници през пролетта (1–6 май) доста туристически фирми предлагаха екскурзии до Дубровник. След внимателно проучване и сравняване на офертите избрахме единствената, която включваше Мостар и Сараево. Надделя желанието да видим в мирно време два града, които преди години често се споменаваха в сводките за военните действия.
Нощният преход през Сърбия почти няма с какво да се запомни. Само на една бензиностанция, където спираме по естествени причини, погледът ми е привлечен от продаваните детски книжки. Сръбските заглавия на известните в цял свят приказки са много сладки и ми се иска да ви обогатя с тях – специално си ги записах: “Мачак у чизмама”, “Лепотица и звер”, “Успавана лепотица”, “Пепельуга”, “Црвенакапа”. Нали нямате нужда от превод? Братски славянски език, при това от южнославянската езикова група! Мисълта ми е, че ако искаме да се разберем със сърбите, нищо не може да ни попречи.
Студеното, слънчево утро ни заварва някъде високо в черногорските планини. Тази страна напълно заслужава името си (Черна гора, т.е. Черна планина): накъдето и да погледнеш – скали и пропасти. Тесният път те кара да се чувстваш още по-несигурно и да се молиш шофьорът да не направи погрешно движение. На всичко отгоре преминаването е затруднено от повсеместни ремонти и се регулира светлинно. И това не бях виждала досега – светофари сред скалите.
Със столицата Подгорица се запознаваме пътьом, през стъклата на автобуса. Може и да крие неподозирано очарование, но засега то си остава непознато за нас. Истинската ни цел е крайбрежието на новата суверенна република. Пътят за Будва минава покрай Шкодренското езеро, от другата страна на което е Албания, а после през доста дълъг скоростен тунел с ограничение 60 км/ч. И това ако е скоростен тунел… :)
Пейзажът навън вече се е променил – голите скали са отстъпили място на сочна средиземноморска растителност. Пред погледа ни се синее Адриатическо море, а кипящата строителна дейност наоколо потвърждава неговата близост. Съвсем скоро обаче виждаме едно място, където според мен е абсолютно невъзможно да се построи нещо – просто няма свободен терен. Автобусът спира, защото може ли да минеш покрай остров Св. Стефан и да не му се полюбуваш? Наричат го визитната картичка на Черногорската Ривиера. Наистина, той е като изрисуван! Разни световни знаменитости – актьори и модели – обичали да си почиват тук. Нека си почиват, ние не им завиждаме, защото обичаме около нас да е просторно и зелено.
Остров Свети Стефан
Будва е съвременен курортен град, разраснал се около древно селище. Бих го сравнила с нашия Несебър, но само като съчетание на исторически забележителности и място за крайморски отдих – духът на двата града е съвсем различен. Предпочитам да не разказвам, по-добре от мен ще го представят снимките.
Камбанарията на католическата църква “Св. Иван”
Заливът на Будва – поглед от крепостната стена
Кеят на Будва – поглед през един от отворите на крепостната стена
Направи ли ви впечатление, че снимките са от старата част на Будва? Новата просто започва да прилича на нашите черноморски комплекси, дори и по отстоянията между хотелите.
Следващото място, където спираме, е Котор. Не съм си и представяла, че в Черна гора може да има толкова красив старинен град. Венецианският дух лъха от тесните улички с каменна настилка, от масивните сгради и уличните кафенета. Липсват каналите, но огромният морски залив, на който е разположен Котор, е чудно природно творение... Почти четири века (1420–1797) градът е бил под властта на Венеция и затова нейното влияние върху архитектурата е толкова осезаемо. Спокойно, топло и приятелско място. Трите часа, с които разполагаме, са достатъчни, за да почувстваш това, но не достигат, за да обходиш и разгледаш Котор спокойно, да изпиеш чаша сок или кафе, гледайки минаващите туристи и местни жители, да влезеш в многобройните магазинчета, където впрочем се пазарува с евро – официалната валута на Черна гора.
Величествената (и стръмна) крепостна стена на Котор
Пиния (мисля, че така се нарича това дърво) пред входа на стария град
Наполеоновата часовникова кула
По уличките на града
Православната църква “Св. Никола”
Дворецът на семейство Пима
Едно от уличните кафенета
Кукли в традиционни носии на входа на магазинче за сувенири
От Котор си купихме няколко картички, на една от които се мъдрят следните десет черногорски заповеди (тук са в превод):
1. Човек се ражда уморен и живее, за да си почине.
2. Обичай леглото си като самия себе си.
3. Денем почивай, за да можеш нощем да се наспиш.
4. Не работи – работата убива!
5. Ако видиш някой да си почива – помогни му.
6. Работи по-малко, отколкото можеш, а онова, което можеш, остави на другиго.
7. Спасението е в хладното – от почивка никой не е умрял.
8. Работата носи само болести – не умирай млад.
9. Когато случайно ти се прииска да поработиш, седни и почакай. Ще ти мине.
10. Ако видиш някъде да ядат – приближи се. Ако видиш, че работят – тръгни си, за да не пречиш.
Тези мъдрости битуват и в българското интернет пространство като “10-те заповеди на мързеливеца”. Трудно ми е да проследя къде точно са се зародили екзистенциалните прозрения – дали в Черна гора, или малко по на изток, но съм сигурна, че в тях е отразен пословичният ни балкански мързел (можех да използвам евфемизма “ориенталският ни манталитет”, но няма смисъл да се лъжем).
Прекосяваме с ферибот големия Боко-Которски залив, за да скъсим пътя за Дубровник. Питам се какво ли ще видят очите ми в този прочут град, след като Котор се оказа неочаквано красив и приветлив.
На запад от моите балкански познания (2)