Въпреки всичко ясно съзнавах – и то през цялото време – че всичко това някак не е истинско. Ами да, как ще е истинско, като аз сама си го направих! Аз с мойте хитри душевни чекиики. Няма защо да се лъжем, всичко това е измислено от мен самата и е реално погледнато твърде безсмислено. Та аз дори не го познавам! В такъв случай това е трудно да се нарече „любов“ и просто няма нищо общо с нея, макар че се чувства по същия начин. Не, това е предозиране с хормоните и с пустите душевни чекии, да видиш сега хубаво ли е! Диагнозата е ясна...

Ама това иди го разправяй на хормоните! Макар и разумната Аз да се противопоставяше с всички възможни средства, на една друга Аз (ще я бия тая) не само, че не й пукаше особено от пълната липса на здрав разум и реализъм, но и най-нагло си вадеше от цялата тая работа дивиденти от рода на: добро до приповдигнато настроение, повече енергия, хъс да се справя с шибаната презентация в четвъртък...

Но се опитах, де, опитах се поне малко да противодействам, защото не си падам по такива измислени хормонни историйки. Тъпо си е всъщност. И не искам да ставам зависима, и то от напълно непознат (кой знае, може пък да е някъф мноо зле, пък аз да не знам), а и не исках да се държа като идиот следвашия път като го засека някъде... Затова си измислих следния план: Да си отварям очите и да оценявам хубостите на другите хора (мъже, де) наоколо. Идеята: тъй като така и така няма смисъл да се опитвам да намаля целия този потенциал, бих могла за пригледност да го разпределя на малки порцийки.

Успеваемост: средна. Краен резултат: все същия.

Освен това установих и друго: че когато – искам или не – си представям, че той ме пита нещо, тогава се психирам и не мога да се сетя нищо свестно като въображаем отговор. О, не! - казах си. Мислех си, че тая фаза с притеснението съм я минала в началото и средата на пубертета ... Един страх, тихичък, но крастав, че следващият път, когато го видя, ще стана смешна.

Но колкото и да е странно, след няколко дена като че ли свикнах ... или от много фантазиране се научих? Не знам, но онова притеснение просто намаля.

Щепси беше писала за мечтаенето. Сетих се за блоговете й. Сетих се и за нещо друго в тая връзка, което бях чела за изпита, който ми предстои съвсем скоро. Изпитът се казва „психични разстройства“. Та, психичните разстройства биват различно тежки. И общо взето колкото по-тежки (психози са най-тежки, неврози са най-леки), толкова повече си откъснат от реалността. Един вид, да си психично здрав излиза че е: да си в час с реалността. Хората, дето имат психоза, вече и те не знаят кои са, къде са и т.н. Неврозата е такова дето не осъзнаваш разни страхове, забранени импулси и т.н. ги компенсираш с нещо друго. Горе-долу това чета в книгата.

Обаче тука има един тънък момент. Макар че колкото по-далеч от реалността, толкова по-тежка диагнозата, да си здрав не означава, както би било може би логично, 100% реалност. Трябва да си близко до, но не съвсем на... охх това ми е трудно да го обясня, макар че май го разбрах. Здравото его трябва да лавира, да се приспособява. А единия от начините на приспособяване към някои неща, които не можеш да промениш, е чрез фантазията. Наричат я буферна зона. Тоест трябва ти. Трябва ти, за да не се побъркаш.

Мда. Не се побърквам. Май.

(Пък и 100% здраве няма. Това е една идея, която си е за отделен блог, който от своя страна почти вече съм го написала.)

Но всъщност това нямаше значение.

* * *

Какво стана нататъка ли? Ами видях го пак чак след седмица. Презентацията ми мина добре, между другото, не си пролича колко всъщност не ми е ясно. Някак си стана - да демонстрирам знания, които не притежавам.
За първото (мъжа) съм благодарна, че не съм мъж, защото на мъжете си им личат понякога някои работи. За второто (презентацията) съм благодарна на една моя специфична стресова реакция, а именно на изпити и такива разни изглеждам (макар и далеч невинаги съм) начетена и компетентна. Абе, хем знам, че не е така, хем като стане напечено, тоя факт, че съм гола вода в някаква област, просто престава да съществува. Пълна (само)заблуда.
Толкова по въпроса за реалността.

следва...