Сети се, че днес се навършваха два месеца, откак беше пристигнала тук. Позамисли се и реши да се обади вечерта на пуерториканците да го полеят в някоя кръчма. Нямаше как да забрави това, което направиха за нея. Четирите дни, които изкара в тясната им квартира я успокоиха, а топлотата, с която я приемаха и я гледаха като свое дете и даде куража да продължи нататък. Жената чистеше няколко къщи и я беше пратила в една от тях да попита за работа. Странни руснаци, грижа за дете. Това беше успяла да и обясни тогава.
 Жоро дори не я беше потърсил, нито реагира по някакъв начин, когато мина да си прибере багажа.

 Странните руснаци се оказаха просто гей-двойка вариететни артисти, избягали от всеобщото презрение в родината си и намерили убежище тук. Единият имаше син на осем години и търсеше някой да се грижи за него следобедите. Зарадва се, когато разбра, че е българка. Заплащането беше добро, а по-голямата част от деня и - свободна и позволяваха да използува старото рено. Изкара oще две седмици при пуерториканците, докато си намери квартира. Новите и съквартирантки бяха аржентинки - симпатични момичета, с 2-3 години по-малки от нея.
 Колкото и да избягваше сънародниците си - горчивият опит в началото си казваше думата - се запозна с няколко души, те я запознаха с други и така се срещна с Емо. Среден на ръст, с приятни черти и спортна фигура. Живееше от няколко години тук и на втората им среща и предложи помощ с испанския. Тя вече беше понаучила някои основни думи, но все по-остро усещаше, че без да знае езика няма шансове и прие. Виждаха се два пъти седмично и учеха думи, времена, неправилни глаголи и спрежения. Беше съвестна ученичка и усвояваше бързо. На третия урок  остана до късно, след като бяха приключили с граматиката. Не беше кой знае каква утеха в леглото, но поне беше внимателен.

...

 Трябваше да вземе малкия в два и да бъде с него до пет.Преди и след това беше свободна. Търсеше място за паркиране по-близо до плажа, когато едва не отнесе възрастна дама, внезапно изскочила на платното. Жената се обърна и се разсипа в извинения за разсеяността си. Всъщност, изобщо не беше стара - не повече от петдесет, но цвета на косата и леко пригърбената походка я състаряваха.
 Ядът и се стопи, когато срещна погледа на жената - ясносин и много, много тъжен. Неочаквано за самата себе си и предложи да я закара до тях. Имаше нещо мило и детско в тази жена, което я правеше някак беззащитна.
 Жената се усмихна малко по-ведро, обясни, че всъщност няма проблем и я покани на кафе.

 След тази случайна среща намираха време да се видят почти всеки ден. Микела, така се казваше жената, я приемаше като приятелка и като дъщеря едновременно, но не беше натоварващо. Чувството, че всяка от тях има другата до себе си създаваше  уют, на който и двете се наслаждаваха. Темите за разговор прескачаха от историята на Испания до курса на еврото и твърде често до оплаквания от мъжете.
 
 ...

 Руснаците заминаха за няколко дни до Мадрид, заедно с малкия и се чудеше какво да прави с неочакваната почивка. Разходи се до Тарагона, късно следобед се върна в Барселона и до залез обикаляше улиците. Квартирата на Емо беше на една пряка и реши да се отбие. Мацна малко червило на устните си в движение - знаеше, че изглежда добре и без грим и почти никога не се гримираше, но искаше да направи тази вечер по-специална. Без конкретна причина, просто се беше поддала на всеобщото настроение на отнесените двойки по Рамбла и искаше да го сподели с някого.

 Емо отвори след третото позвъняване. Беше по хавлия и гледаше раздразнено. Като я видя се смути за момент, избута я от вратата и набързо и неясно обясни, че ще и се обади след малко и се скри обратно.

 Прибра се късно през ноща, изморена от безсмисленото обикаляне и даде воля на сълзите си. Аржентинките, разбудени от необичайния шум, дойдоха в стаята. Опитваха се разтревожено да разберат какво е станало, после се усети, че и трите плачат, неизвестно защо и утрото ги завари задрямали около малката масичка в компанията на празна бутилка Смирнофф...

 ...

 Чакаше Микела на любимото им кафе и присвиваше зачервени очи срещу ярката светлина на деня, когато Емо се обади. Опита се да се извини, опита се да се скара, опита се да се оправдае. "Слабак!" изкрещя накрая тя и затвори телефона.
 В такова настроение я завари Микела. Нямаше нужда от много обяснения, за да разбере какво е станало. И неочаквано и зададе странния въпрос обича ли колите.

 Беше толкова изненадващо, че забрави за яда си. Всъщност, обичаше да кара. Понякога изкарваше раздрънканото рено на руснаците на магистралата и мачкаше газта, докато червената лампичка на температурата не започнеше да примигва тревожно, а вибрациите заплашваха всеки момент колата да се разглоби на съставните си части. после обръщаше и караше бавно назад... Но какво общо имаше това?

 Микела се усмихна загадъчно и я поведе към смешното си опулено туинго. След двадесетина минути лавиране по широките улици се озоваха почти извън града пред разкошна постройка на нисък хълм до брега. Във втория гараж имаше нещо ниско и лъскаво. Изглеждаше познато, но след ярката светлина навън и беше трудно да различи какво е в полумрака на гаража, а и масивния спойлер я объркваше.
 "Единствената глезотия, която ми позволява мъжът ми", въздъхна Микела.  Беше ДелСол. И имаше нещо сбъркано в него. Всъщност, много неща. Стоеше твърде ниско, гумите бяха твърде широки, огромните спирачни дискове имаха подозрително матов отенък а единствения надпис "АТ" не и говореше нищо.