Не обичам хештагове. Не обичам либерална фарисейщина. Не обичам, когато ме пращат да подкрепям Конвенции, Прайдове и други мероприятия на властта, защото „човешките права са решението“. Не обичам да се молим на насилниците да насилват по-рядко и по-законно.

Но тези дни няколко мои фейсбук-приятелки публикуваха собствените си истории под тага #metoobg. Първата нямаше кураж да я разкаже публично, за да не травмира родителите си. Но мисля, че трябва такива неща да бъдат четени по-често, за да започнат да се случват по-рядко:

Бях на 13 години, когато 30 годишен мъж ме изнасили.
На 13 години аз не знаех какво е секс, но вече ми бяха обяснявали какво е изнасилване.
“Пази се от тоя”
“Защо?”
“Пази се ти казвам”
“Ама защо?”
“Защо, та защо!….Защото е изнасилил тука едно момиче оня ден в асансьора на осем етажния блок”
“Ама как? Тя не е ли викала?”
“Викала е! Викала била майка си” …. “оня така се вбесил, че след това я закарал при майка й …. и я накарал пред майка й да му духа…. да знае другия път да не вика”
…..
Аз затова не виках. Ако викам щял да извика и други. Мутра бил. Познавал много мутри. Всичките щял да ги извика.
На 30 години, моя изнасилвач живееше в апартамента на родителите си. Помня каренцето на масата в хола …шито на ръка… на една кука. Помня дантелените пердета, които стигаха до земята. Помня буланата на фотьойла. Помня как навираше пениса си в устата ми и ми блъскаше главата. Помня как чорапогашника ми под дънките беше скъсан. Помня как цялото ми тяло беше лепкаво.
….
Никога не казах на нашите. Не знам колко момичета е изнасилил тоя педофил. Не знам дали продължава да изнасилва. Не знам дали каренцето си стои в хола на майка му на масата. Не знам дали той е убил ученичката, чийто труп беше намерен в парк Марица.
Не знам.

Ето още една история, пусната в коментар на предишната:

С мен блудства гнусен дядка, когато бях на 7, връщах се сама от репетиция за училищно представление. Скапа ми живота. Не обичам да разказвам тази история. Описах я веднъж някъде около 9 клас за час по творческо писане на английски. Като я намеря ще ви я пратя. Срам и позор за всички шибаняци. През 1987г, когато родителите ми най-после разбраха какво съм преживяла, не направиха нищо. На молбата ми да го намери този човек, баща ми отговори, че това е невъзможно. Според милицията такива неща не се случват, никой няма да ни помогне

Скоро се бях запознал с Галина по съвсем друг повод. Бях изненадан да я видя по телевизията по повод прословутата Конвенция. Да разказва историята си:

Няколко седмици преди да стана на 20 години, бях на път за София – за интервю за виза за Англия. По пътя се отбих в Пазарджик за концерт на група „Виолетов генерал“, на който се очакваше да се срещна с много приятели от нашата дарк уейв сцена. Беше празникът на града. Централният площад беше препълнен. Но ние се отличавахме – с нестандартни черни дрехи и прически, кубинки. Набелязали са ме. Опитаха да ме заговорят, но ги отклоних. След концерта тайфата ни се събра на купон при едно от момичетата. Призори музикантите потеглиха за хотела, където бяха настанени. Излязох с тях да ги изпратя и да довършим разговора, който бяхме подели. На връщане към купона онези типове ме засякоха. Трима. Били ме търсили из целия град. Обясних, че нямам интерес към общуване с тях, но не се съобразиха. Извикаха такси и ме натикаха вътре на сила. На шофьора заявиха, че съм много пияна. Така и не ми повярва, че ме отвличат.

Закараха ме в някакъв апартамент. Зарадваха домакина със сексуална плячка. Единият ме удари и събори на земята с предупреждение да правя каквото искат. Изнасилваха ме многократно. До вечерта. Редуваха се всички. Никаква храна. Пълно изтощение. Крепеше ме надеждата, че каквото и да правят с тялото ми, ще ме пуснат накрая на свобода. Молих ги за това. Един по един. Не би. Кроежи да правят сутеньорски бизнес с мен. Контрастът с приятелите ми някъде навън, с мечтаната Англия… Нямаше друг изход. Проверих. Заключени врати, заковани прозорци, постоянна стража – да не викам, да не се измъкна. В един момент останах сама с един от тях срещу отворената врата на терасата. Импулсивно го пратих уж за вода и се засилих през парапета. Свобода!

Събудих се в реанимация. Обясниха ми, че ме е спасило някакво дърво, смекчило полета надолу. Проточено съживяване. Множество операции през годините. Следствие, съдилища. Двама от извършителите бяха заловени. Другите избягаха. Това наложи разделяне на делото на определен етап. Първите двама бяха осъдени. Не съм се интересувала от съдебните последици в интерес на истината. Не сме наемали адвокат дори. Въпросът беше поверен на правосъдната система. Но на няколко пъти през годините ме призоваваха да свидетелствам отново и разбирах докъде се е стигнало. Че бегълците не са открити. Не съм искала мъст, възмездие, обезщетения. Но да си понесат отговорността по техния си път. Аз – по своя начисто. И да няма повече подобни преживявания нито за мен, нито за други същества. Светът обаче остава препълнен с всяческо насилие.

Съзнавам напълно, че фейсбук-контактите ми не са случайни и по тях не можем да съдим нито за количеството на насилието, нито за реакциите на него. Но когато видиш да споделя някой, когото познаваш лично, нещата изглеждат по-сериозно. Затова споделям и аз – нека станем сериозни!

Следващият път когато медиите започнат да ни занимават с „права“ и „конвенции“ добре е да си спомним, че огромната част от насилието около нас остава скрито. Ако не харесваме какво правят онези, които решават за нашия живот, трябва да имаме свое решение.

http://bezlogo.com

Допълвам с опита на две френски асоциации и една книга за свободно сваляне от сайта на едната от тях, които може да помогнат за движението у нас:

Асоциация СТОП на Сексуалните Насилия !
Association Stop aux Violences Sexuelles !  (Dre Violaine GUERIN)
http://www.stopauxviolencessexuelles.com/