В укритието на окопите имаха малко време за размисъл. Вече бяха започнали да се окопитват и с интерес наблюдаваха развитието на бойното поле. Вниманието им бе грабнато и следяха промяната на събитията. Немските машини отстъпваха плахо на запад или поне това, което изглеждаше запад в пушеците и огньовете на мъртвата нощна картина. От изток все по ясно се чуваха топовни гърмежи, разпознати от Ангела като изстрели от Т-70. Самият той изкара шестте си месеца военна служба в така наречения „Железен юмрук на София“ - танковата бригада в Горна Баня. Първоначално много го гърчеха, защото беше единствения в поделението, който можеше да чете и пише, а съответно и единствения „вишага“ там. Но танковете бяха неговата страст и негова слабост.
- Нашите идат, нашите!!! - Викна Ангела и подаде главата си от окопа – Здраствуйте, Братушки!!!
Бърз удар от страна на Щепс в слабините на китариста го накара да се свие на мига, с което спаси главата си от множеството шрапнели, появили се изневиделица от взривен на близо снаряд.
Пантерите се взривяваха един по един, сякаш бяха коледни пиратки. Немските части отстъпваха в пълен хаос, а тътенът от изток стана неописуем. Първите руски танкове минаваха през окопа, като че ли не съществуваше, а отново съвзелия се Веселяк наддаде писък на ужас, гледайки стоманените чудовища, които минаваха над главата му. Пак и пак, и пак...
След петнайсетина минути тътенът ги отмина и продължи на запад. Любопитните глави се показаха из окопа и загледаха с интерес отдалечаването на руските танкове. Но усещаха, че не бяха сами. Никак даже. В окопа имаше и други, а студените очи на дузина калашник-а гледаха безмълвно към рок бандата.
- Здраствуйте, Братушки... – Викна весело, Ангела, а приклада стоварил се в челото му прекъсна изречението му тъй спонтанно, както бе започнало.
Седмината бяха навързани като пашкули и с чували на главите, докато командващият претърсваше за пореден път бавно и обстойно, сантиметър по сантиметър привлекателната импресарийка.
- Не ти ли писна, говедо! - Сряза го Щепс, когато започна да й писва и отнесе шамар през устата.
Овързаха и нея и всички бяха натоварени във странен военен камион, на който с гордост светеха алени петолъчки. В каросерията се накичуриха няколко войници, които се ококорваха при вида на новия пленник от женски пол. Двигателят заръмжа като ранен глиган и понесе машината в неизвестна посока.
Пътуваха в пълно мълчание. Не знаеха колко продължи, пък и не бързаха за никъде. В главата на ледения свиреше един от старите хитове на Сашка Васева - „Левовете в марки“ и като че ли започна да се отнася нанякъде. Странникът се безпокоеше за Фендер-а, защото му бе отнет най-безцеремонно, а раната на лакътя бе източила доста кръв вече, което предизвика колабирането му. Скитникът съжаляваше за изгубения нож. Беше му подарен лично от някакъв чернокож почитател на едно от турнетата им в Зимбабве и му беше страшно скъп. Именно с този нож Скитникът бе успял да заколи хипопотама, от който впоследствие неговите рекламодатели от „Леви'с“ ушиха ботушите, с които се прочу по цял свят. Баси Ди най-сетне бе спрял да псува, поради факта, че писна на руснаците много бързо и бе „укротен“ със универсалното успокоително приклад-от-автомат. Ангелът пък започна да се свестява, а плътният мрак на чувала, в който бе поставена главата му, го накара да си мисли, че е на оня свят. Георг Ата отново разсъждаваше, а Веселякът си мислеше за бюста на Щепс. Самата тя бе единствената без чувал, защото изгладнелите за женска ласка войници не можеха да спрат да се възхищават на чара й. Очите и ги пронизваха безмилостно, усещайки хищническите им погледи, галещи тялото и като ръждива раш-пила.
След около час пристигнаха. Разбраха го по спирането на камиона. Главата на щепс бе покрита най-накрая и осмината бяха замъкнати в тъмно и влажно помещение. Смъкнаха им чувалите и ги стовариха на пода. Тежка врата се заключи и всичко утихна. Освен нежният женски глас и звукът от кухарка, които долитаха незнайно от къде:
„...Красный трамвай простучал в ночи,
Красный закат догорел в бокале,
Красные-красные кумачи
С красных деревьев на землю упали.
Я не ждала тебя в октябре,
Виделись сны, я листала сонник:
Красные лошади на заре
Били копытами о подоконник.
Когда ты вернешься,
Все будет иначе, и нам бы узнать друг друга,
Когда ты вернешься,
А я не жена и даже не подруга.
Когда ты вернешься,
Вернешься в наш город обетованный,
Когда ты вернешься -
Такой невозможный и такой желанный?“*
*Из „Белая Гвардия“, Зоя Ященк – б.а.
<<Предишна Следваща>>
Всички:
1 ,
2 ,
3,
4 ,
5 ,
6 ,
7