Един разказ, който написах тази сутрин. Главният виновник за моите плахи литературни опити е професорът, който много мило ме мотивира да пиша. Така че ето го резултатът, който е продължение на този постинг.

_______________________________________________

Професорът свали очилата си и се облегна доволно на стола. Беше завършил писането на сложната химична формула, която представляваше последното му откритие. Вярваше, че е изнамерил формулата на любовта и възнамеряваше скоро да я патентова.

Експерименталните таблетки, които беше създал на базата на досегашните си постижения, действаха безотказно на всяко опитно животинче, като моментално го успокояваха и го лишаваха от любовен период. Оставаше му да докаже, че и при човека хапчетата ще действат по абсолютно същия начин - могат да го спасят от нeочаквано влюбване или да го предпазят от любовни страдания. Беше напълно сигурен, че за човешкия свят вече няма да има неразгадана тайна, щом най-голямата от тях - любовта! - е разкрита. Съвсем скоро всеки човек ще може да действа разумно и правилно, защото ще може да управлява емоциите си.

С откритието си той щеше да помогне на много хора, които се измъчват от несподелена любов, а други са на път да се увлекат по неподходящ партньор. Също така то ще бъде от полза и за по-възрастните като него, които не е добре да се влюбват, тъй като любовното чувство внася смут в душата и пречи на работата им. В такова състояние мислите се държат като непослушни деца и често пъти се отклоняват в неправилна посока. Това принуждава влюбеният да се бори със себе си, докато ги събере и ги накара да застанат по местата си.

..........................

Чувстваше се уморен, но щастлив от постигнатото. Погледна през прозореца и видя, че навън меко припадаше теменужената съботна вечер. Изведнъж спонтанно му се прииска да се поразходи из улиците на града.

- Хм... Какъв е този внезапен импулс у мен? – каза си наум професорът леко разтревожен. – Не, не е някакво трепетно очакване – започна да се самоуспокоява той, – като онова, което изпитвах на младини, преди срещите си с Ева... Тогава тя избра да бъде с най-добрия ми приятел и състудент! А аз бях безумно влюбен в нея... И толкова страдах, когато се разделихме! Но... всичко свърши и всеки от нас тръгна по своя път...

... Тя сигурно отдавна е омъжена за него – продължи да размишлява той - вероятно имат деца, а може би вече и внуци... Ама какво съм се размислил за минали истории, случили се преди толкова години?! Всичко с Ева завинаги приключи. Точка по въпроса!... Ето днес съм съвсем различен човек - един от най-разумните и праволинейни хора на планетата, така че няма от какво да се притеснявам...

... И все пак... Дали за всеки случай да не взема една от моите експериментални таблетки Anti-love? Тъкмо ще я пробвам, защото би било неразумно точно сега, на финала на този важен научен труд, някаква глупава емоция да навреди на завършването му.

Глътна сивото хапче и наметна шлифера си. В мига, в който излезе от дома си, нежно го лъхна топлият есенен бриз.

- Ах, каква красива вечер само! – възкликна възрастният учен.

Стори му се, че кестените шумят по особен, тайнствен начин. Звездите искрят с необикновена светлина. А Земята цялата се е превърнала в едно огромно пулсиращо сърце.

Тръгна по улицата с греещите неонови реклами. Разминаваше се с минувачи, които бързаха да се върнат при семействата си; с влюбени двойки, които се прегръщаха и целуваха най-невъздържано пред всички; с бездомници, които просеха милостиня и мъничко внимание; с кучета, които притичваха, за да се умилкват около него.

- Пъстър свят, шумен свят – помисли си професорът, – а аз вече толкова години живея сам и съм безкрайно спокоен. Далеч от човешката суета, далеч от емоциите, с които е преизпълнен семейният живот.

- Искаш ли да ти гледам, душа? – изведнъж чу глас зад себе си. – Да знаеш - голямата си любов ще срещнеш днес...

Професорът се обърна. Наблизо стоеше усмихната циганка, която беше подала ръка в очакване да получи някоя стотинка.

- Е, този път не позна! – на свой ред се усмихна ученият. – Ще ти дам пари, за да ме оставиш на мира, но знай, че не можеш всекиму да предскажеш бъдещето. Точно на мен – не.

- Ха, благодарско за парите, ама за другото не си прав, да знаеш! – занарежда циганката. – Върви си по пътя и скоро ще си спомниш какво съм ти казала! Ще си спомниииш... И още кааак!... Ха-ха-ха...

Циганката се затича нанякъде, заливайки се от смях.

Професорът учудено я проследи с поглед, после махна с ръка. Продължи да върви по тротоара, но изведнъж се спря и се замисли. Вече беше станало доста късно и затова реши да се прибира. Утре за него беше важен ден. Ще трябва хубаво да се наспи, за да подготви цялата документация. Обърна се назад и тръгна с уверена крачка към къщи.

Малко преди да кривне в уличката, внезапно пред него изникна като някакво неземно видение дребна женска фигура, с която едва не се сблъска. След миг и двамата се озоваха един пред друг и втренчено се погледнаха в очите.

- Тези очи ги помня! – стреснато прошепна професорът и от устата му се отрони – Ева!!!...

- Пламене!... – промълви жената.

Двамата стояха безмълвно и жадно се изпиваха с погледи както някога. Професорът се развълнува и протегна ръце към своята любима жена, на която животът вече бе изрисувал красиви бръчки по лицето, но бе запазил магнетичното излъчване на очите. Тя се сгуши в обятията му и после двамата тръгнаха бавно по улицата.

Ева му разказа, че живее сама и често си спомня за онова време, когато е трябвало да избира между него и другия. Призна му, че тогава е направила грешния избор и скоро след това се е разделила с онзи мъж. През всичките тези години е искала да се обади на Пламен. Търсила го е къде ли не, но не е могла да го открие, защото той е бил сменил адреса си.

- Ще ти покажа къде живея – размечтано предложи професорът. – И ти ще останеш при мен завинаги... Повече никога няма да те пусна да си отидеш...

Ева се притисна силно в него и двамата влязоха в двора на къщата, където се спряха и пламенно впиха устни, далеч от хорските погледи. Луната ги гледаше отгоре и одобрително се усмихваше, а звездите срамежливо трептяха, блещукайки с нежни, разноцветни нюанси.

На сутринта професорът се събуди пръв и с усмивка погледна спящата любима жена до себе си.

- Не мога да повярвам! - рече си той - И какво се оказа? Че една циганка знае повече от мен - професора!? Че формулата на любовта, която си мислех, че съм открил, е грешна! А хапчетата изобщо не действат на хората! Но най-интересното е, че вместо да съм ядосан, защото целият ми труд отиде по дяволите, съм безкрайно щастлив от цялата работа.