От книгите подвикват ми момчета,
свирукат позабравен стар рефрен,
а аз предлагам себе си - парчета
от моя свят - на части раздробен.

Светът тече пред мен, светът изтича
в две противоположни суети...
Напрягам се - сред толкова момичета
дано те зърна, но къде си ти?

Навярно там - безсмислено далече,
откъсната от пъпната си връв,
захвърлена в духовно междуречие -
на чужди страсти да си ярка стръв...

Светът е вътре в мен, светът е кино,
в което ти - звезда, а аз - статист
подхвърляме си реплики изстинали,
подготвяме прощален бенефис...

Ала защо тъжа?Светът купува
парчетата, сглобява ги пред мен
и ми припомня някакво пътуване
и някакъв далечен, странен ден...

Захладня.Летен студ ме погали
и замръзнали кръвни телца
ме раздраха - полярни кристали
или смлени на прах стъкълца...
А лицето ми стана на камък
и косата ми пак побеля,
лумна в пламъци пясъчен замък,
само някакъв стих оцеля...
Само майка ми нейде проплака
и самотно се килна ноща.
Отлетя...Не можа да дочака
нежна песен за тъжни неща.
Отлетя и безкрила надежда
да целуна очите ти пак
или просто към тях да поглеждам.
Няма как, няма как, няма как...

ДОКОСВАНЕ

Докосвам неочакван летен ден -
от тези, дето дълго се забравят
и спомен - незаченато роден
картина огнедишаща изравя...

Едно момиче вятъра краде,
в косите си с пшеница го заплита
и без да го е грижа накъде
момичешките блянове отлитат,

то вплита клас до клас - като звезда
златее сред копринената нива.
Опиянен от вятърна езда
до рамото му лекокрил заспивам...

Целува ме момичето - насън,
по устните ни цъфват пеперуди...
Ала внезапен сух, метален звън
разбуди ме от моите заблуди...

И пак пълзя по края на света -
захвърлена в безкрая синя пита,
през есенните зими и лета
последните си пролети наплитам...

Но нищо, че битувам нероден
сред тази огнедишаща жарава -
докосна ме отминал топъл ден -
от тези, дето няма да забравя...

 
ПИОНКА

Вън е мрачно, топи се денят -
къса, суха, но силна цигара.
В пепелника вони моя свят,
алкохолна - кръвта ми догаря.
От монитора думи - накуп
ме замерят - самотна пионка.
Вероятно ме имат за труп,
стиснал здраво последната комка.
Вероятно са прави - не знам.
И навярно така ми се пада -
да съм глух,
да съм сляп,
да съм ням,
в чаша вино да търся наслада...
Да не мога да мисля, да спя,
да обичам, дори да тъгувам,
а с хартиено - сухи цветя
смут и страст, и любов да рисувам...
Но навън изведнъж просветля
под студа на живачните крушки.
Аз се сепнах, скръбта ми изтля.
Боже!Всичко било е на ужким!


* * *

Безсилни сме, безволеви, сами,
затънали в злощастните си грижи.
Край нас безшумно времето ръми -
орисници на спомени го нижат.

От струните ни лъхат чернозем,
припряни думи, пропиляни вопли.
А ние с теб - изстинали съвсем -
пак търсим стара обич - да ни стопли...



АКО ИМАШЕ БРАТ

           Някога много исках да имам син,
           когото да кръстя на първия български хан...

           На дъщеря ми, която е в Германия... 

Ако имаше брат, би се казвал Кубрат,
тъй го мислехме с мама тогава.
Ала орис, съдба!И след дълга борба,
та измислихме теб, Десислава!