Бягство-3
Чу тежка въздишка зад желязната врата, после провлачените стъпки надоли по стъпалата. Опита се да сдържи напиращите сълзи, не успя и се разрида с глас.
Жуженето и тихата мелодия на телефона я извадиха от унеса и. Огледа се наоколо. Сълзите бяха пресъхнали, не беше съвсем наясно защо стои свита в ъгъла, нито от колко време е така. Гледа с празен поглед няколко секунди името, изписано на дисплея, после натисна зеленото копче. От слушалката долетя разтревожения глас на Пламен:
- Хей, къде си бе жена?... Ало... Станало ли е нещо? ... Добре ли си? - въпросите следваха един след друг с кратки паузи, а гласът му звучеше все по-тревожно.
Пламен ... добро момче е той. истински боен другар, малко останаха такива...Имаха някаква уговорка за тази вечер, но точно сега не искаше да вижда никого. Беше и добре тук, тъмнината я обгръщаше с призрачно спокойствие и я пазеше от всичко. Затвори телефона, после без и сама да знае защо, песегна към домофона и натисна бутона за външната врата.
Много и се беше събрало напоследък. най-голямата илюзия в живота и се беше разбила на пух и прах и после всичко тръгна надолу. Неясните планове за бъдещето се оказаха химера, мразеше работата си, мразеше ежедневието си, понякога мразеше и себе си. А преди малко беше прогонила и може би единствения човек, който я обичаше истински. Беше го предупреждавала и не би трябвало да изпитва вина или каквото и да е, но ... просто не трабваше да става така...
Пламен влезе запъхтян, светна лампата и когато я видя свита в ъгъла, на лицето му се изписа паника. Прегърна я внимателно и и помогна да се изправи. Водеше я към дивана и се опитваше да каже нещо успокоително.
Седна на дивана до нея, задаваше и някакви въпроси но не го слушаше. Дааа... добро момче беше той, наистина. Добър приятел. Беше толкова изплашен и в същото време се опитваше да я успокоява... толкова мило... и толкова ... толкова... близо...
"Побъркваш се, момиче!" - крещеше от някъде много далеч полузабравен вътрешен глас, но не го чуваше. Целуна го нежно и внимателно, сякаш се боеше да не изчезне. Пламен се стресна за момент, опита се да се отдръпне, но някак нез особено желание. притисна се по-плътно в него и продължи да го целува. Усети как ръката му се свива на юмрук върху коляното и, сякаш се боеше да помръдне. Впи нокти в китката му и я придърпа нагоре. Тихо простена от допира и това сякаш счупи някаква преграда. пръстите му се плъзнаха под колана и, и задавено поемайки си дъх се отпусна назад, придърпвайки главата му към гърдите си...
Лежаха един до друг без да се докосват и без да смеят да се погледнат. Пушеха мълчачаливо, всеки потънал в своето си чувство за вина. Телефона и, забравен в коридора изжужа за sms. Пламен не издържа и пое дълбоко въздух, но преди да успее да каже нещо, тя промълви тихо:
- Трябва да си тръгнеш... - тая фраза беше започнала да и става навик напоследък...
Обърна се към него и срещна за миг объркания му поглед, изпълнен с болка.
- Иди си. Моля те...
Той стана, навлече бързо разхвърляните си дрехи и си тръгна без да погледне към нея. Дорева и се, но сълзите бяха свършили. Само суха пареща болка стягаше цялото и тяло...
Стана след известно време, събра дрехите си от пода и дълго стоя под горещите струи на душа. На излизане от банята мина покрай хладилника и си наля щедра доза водка. отпусна се на дивана, пусна телевизора без звук и заспа, преди да е допила чашата...
Събуди се късно на следващата сутрин и разбра, че е закъсняла за работа още перди да погледне към часовника. Скочи припряно, после спомените от пердишната вечер я връхлетяха и се отпусна обратно. полупразната чаша попадна перд очите и и я довърши на една голяма глътка. Стана, наля я отново с водка, разливайки по малко, изпи и нея и няколко минути стоеше замаяно на средата а стаята. По начик пусна лаптопа, наля последните капки в чашата и се взря в светещия дисплей. Някоко секунди по-късно неподражаем задавен звук се откъсна от гърлото и и захлопна със сила лаптопа.
Няма начин ... невъзможно ... не ...
не...
С механични движения вдигна телефона си от пода. "Ново съобщение в гласовата Ви поща...". Набра с треперещи пръсти цифрите и се заслуша в дуднещия глас на дикторката "Получено вчера във двадесет и два часа и четири минути от нила осем ...". Друг глас, леко пресипнали изпълнен с умора : "Исках само да ти кажа колко те обичам ... чаках те толкова дълго само за да видя лицето ти, да чуя гласа тии да ти кажа Обичам те... и обърках всичко ... " - паузите ставаха все по-дълги- "Ако можеш - прости ми. прости ми за всичко.... напускам града... напускам живота ти... Прости ми, обич моя... прости ми, ако мож...". Следваше режещ звък на спирачки и глух шум...
Телефона се изплъзна от вдървените и пръсти.
Не беше вярно. Нищо не беше вярно. Нямаше как... Пред очите и отново изплува зловещата заглавна страница на любимия сайт. Обромното черно каре с голяма снимка на мъжът, чийто глас беше чула преди секунда.
"Късно снощи при нелепа автомобилна катастрофа близо до Чирпан загина нашият приятел Станислав Тодоров... ирански тир... заспал ... челен сблъсък... ние ще го запомним..."
"Стилян е мъртъв", повтори си на глас. Нищо не трепна. Може би по-късно, но сега нямаше сили дори за това. "Стилян е мъртъв" - повтаряше като заклинание.
Раменете и се отпуснаха още повече и се прегърби съвсем. "Бременна съм..." - отново нищо. Нямаше как да е сигурна,но беше впила нокти в Пламен и се опитваше да го придърпа все по-навътре в себе си в отчаян опит да задържи чезнещото удоволствие и да избяга от засмукващия мрак. Усети, как свърши в нея, но вече нямаше значение...
Допи последната глътка от чашата, запали цигара и остана загледана неподвижно в струйката дим, чезнеща пред очите и.
Угаси внимателно догорелия фас, отвори прозореца и стъпи на ниския перваз. Усмихна се на редките минувачи долу, усмихна се на слънцето, усмихна се на себе си и прекрачи напред....
к р а й
к р а й
Ана го погледна просълзена. Слънцето залязваше далеч под тях. Йон каза:
- Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.
- Страх ме е Йон - отговори тя.
- Не се плаши. Така е трябвало да стане.
И той разпери крила и полетя в огромната бездна. Световете се пръснаха в безпорядък. Светлината се сви на кълбо и простена уплашено.
- Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
- Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна надолу. Последното, което се чу беше:
- Почакай! Не мога без теб в нощта."
Не е точно в същия дух, но някакси се сетих за това....
Как ги пишеш? И по-скоро, има ли причина точно такива разтърсващи да бъдат?