avatar

Блогинг. Последствията за другите

от queen_blunder на 19.04.2006 11:28 10 коментара , 772 прочита
Категории: За BgLOG.net
Етикети: Bglog.net
Постингът беше готов за публикуване снощи около 23:00, но тъй като срещнах технически трудности - не ми се отваряше страницата „Пиши в блога", го пускам сега, но без изменение.

*          *          *
Пределно ми е ясно, че все на мен ще ми се случи нещо подобно...

Заключиха ме сама в училището преди около два часа. Защо ли? Сега ще ви разкажа.

Поостанах след часовете да си свърша малко работа - да проверя тетрадки, да погледна компютрите в какво състояние са и след това щях да се изнасям към нас, ако мъжът ми не ме подведе, казвайки ми, че след около час щял ме прибере. Имал още малко работа, но ако изчакам, щял да ме вземе от училището...

Беше около 8 без нещо часа вечерта. Реших вместо да си тръгвам сама, да остана в компютърната зала, защото това е идеалното време да си наваксам с четенето в блога. И понеже пълен приоритет за мен днес има Гаргичка с нейното бла-бла, като видях, че пуснала още две части, се отдадох на невероятното удоволствие да прочета разказите й.

След това влязох в  „Сапунените мехури" на Момо. Не бях посещавала скоро общността и бях изумена от великолепните публикации - нейните и на други блогери. Така се отнесох, че забравих да си погледна часовника. А иначе около мен часовници бол - един на лявата ръка, един на елката и един на gsm-ма. И какво от това като ги имам, като не ги поглеждам. Да, ама казват, че щастливите хора не се нуждаели от тях. Вероятно и аз съм една щастлива блогерка, след като изгубвам всякаква представа за времето, щом си пусна сърфа на вълните на bglog.net.

И нямаше въобще да се сетя да проверя колко е часът, ако телефонът за пореден път не иззвъня. Беше пак мъжът ми. Бъра-бъра, едно и също, пак чакаме нещо си, и той все още не е тръгнал за насам.

Затворих, загледах се в дисплея на телефона и за мой ужас видях, че е 9 без пет. Майко мила! На жената, която охранява долу (а тя е съвсем нова и е на работа от оня ден при нас), вече й свършва работното време - то е до 21:00 часа. Знам много добре, защото вчера тя лично ми го каза, когато я попитах докога е отворено училището, за да се върна да си взема колелото. Бях обещала на един мой ученик след часовете да му инсталирам две игри, а по-удобно ми беше колелото да си остане в училището, а не да го мъкна с мен. Днес обаче бях без колело заради лошото време...

Набързо изключих компютъра, заключих залата и тръгнах да слизам по стълбите. Нищо не виждах в тъмното и даже можех да не уцеля някое стъпало. Освен това си помислих, че трябва да дам някакъв знак на охранителката, за да не се стресне като ме види, че се появявам най-неочаквано по никое време.

„Ехей, тук ли си?" Извиках, но... никакъв отговор. „Брей, защо не ми отговаря тази жена?" Слязох на партера и първото нещо, което дочух, беше един странен пищящ звук. Погледнах към кабинката на охраната и видях, че вътре няма никого, а на всичкото отгоре беше изгасена и лампата.

„Странна работа. Какво става тука? Къде е тази жена?... Може да се е качила някъде из училището". Успокоих се за миг. 

Изходът беше осветен и аз много уверено хванах дръжката на бравата. Натиснах надолу, за да я отворя, но уви - беше заключена. Нормално, по това време училището не може да е отворено... Къде се дяна тази охрана по дяволите?...

Отвън в тъмното, през стъклото на вратата, мярнах две лица, които надзъртаха навътре. Работата взе да ми изглежда подозрителна.

Взрях се и видях двама непознати мъже в униформи на охранители. Единият, вдигайки рамене, ме попита какво става тука. „Я чакайте" - си казах наум - „Кой трябва да зададе този въпрос? Аз или вие?".

За миг се замислих какво ли е пък това, което не спира да пищи, и чак тогава осъзнах цялата ситуация. Жената от „Егида" си е тръгнала, включила е СОТ-а, а аз без да искам съм го активирала.

„Аз не съм охранителката!" - извиках с всички сили на онзи отвън. „Аз съм една учителка. Явно са ме заключили." Човекът, на когото говорех, махна с ръка, обърна се и понечи да тръгне в обратната посока. Затропах по стъклото и му извиках: „Хей, хей, накъде тръгнахте? Ще ми помогнете ли да изляза оттук?" Той поклати утвърдително глава и отново пое нанякъде.

Знам, че не страдам от разни фобии, като например страх от затворено пространство, но въпреки всичко ме стегна леко шапката. „Ами ако не ме отключат?" Извадих нервно телефона и навъртях номера на мъжа ми. Разказах му набързо каква е ситуацията, а той реагира, като че ли съм му разправила някой много смешен виц. Няма значение. Важното е, че той знае и ще намери начин да ми помогне да изляза, ако тези отвън не се справят.

Униформеният вече се връщаше и в ръката си държеше огромна връзка с ключове. Безпогрешно извади търсения ключ и отвори вратата. Хм, явно до този момент съм си въобразявала, че от нашето училище имат ключове само вътрешни хора...

Благодарих му. Попитах какви ще са последствията от цялата тази неприятна история. Ще пострада ли някой? „Да, вашата охранителка." „Но, защо?" „Длъжна е да провери дали в училището няма човек и чак тогава да го заключи." „А аз май също имам някаква вина, че толкова късно излизам..." „Не, вие не сте виновна в случая. Тя не си е изпълнила задълженията."

Пожелахме си приятна вечер и се разделихме. Продължих към трамвайната спирка с мисълта, че болестта блогинг, от която страдам и аз, утре ще създаде неприятности на една нищо неподозираща охранителка... А може и да й коства работата, знам ли?...

Разпечатване