Този постинг беше коментар към "Нелепи случки", чийто автор е Тери. По негово предложение го публикувам отделно.

*      *      *

Ще се съгласите ли с мен, че всекидневно се случват - понякога в големи количества, а друг път - в по-малки, няма значение - но не минава ден без подобен род събития? Много ми се ще да коментирате дали и вие сте на това мнение, защото с мъжа ми спорим по този въпрос. Той твърди, че аз привличам странностите като магнит, а при другите хора не било така. Освен това той смята, че аз съм "имала очи" да ги видя и затова всяка вечер, като се срещнем вкъщи, иска да му разказвам какво ми се е случило.

Бих казала, че безумно протече вчерашния ден например. Нашето училище имаше патронен празник + 55-годишен юбилей от момента на създаването си и по този повод бяхме подготвили тържествен концерт в зала „София" на Народното събрание, в който някои ученици имаха свои изпълнения, а в изпяването на „Многая лета" участваха и четирима учители, както и моя милост в това число.

Разбира се моята джаджа, с която се бях приготвила да снимам, и даже бях взела за нея комплект батерии в резерва, се развали в момента на влизането ни в сградата. Трябваше да се примиря, че паметното събитие няма да може да бъде увековечено. Малко по-късно и джиесемът ми излезе от строя окончателно - до този момент даваше само индикации за това - така че оттук-нататък родителите вече не можеха да се свързват с мене и да получават информация за децата си. Просто прекрасно!

В музикалната сценка „Хайде да играем", която подготвих със сборна група от всички паралелки на 3-ти клас, бях подбрала най-палавите деца. (То пък не може скромни и свенливи  и едновременно артистични - не се връзва!) Това, че са луди и невъздържани, го знаех много добре, но си въобразявах, че и учениците от другите класове също горе-долу приличат на моите подопечни. Вчера разбрах, че сериозно съм грешала по този въпрос, защото имах възможността да правя сравнения.

Нямаше друга учителка, която толкова много пъти да е изкачила и слязла по стълбите - а там равни места почти няма. Постоянно търсех и броях децата, защото през определено време ми трябваха за репетиране пред микрофон, а те никога не бяха в пълен състав на мястото, където трябваше да бъдат. Непрекъснато се губеха, и аз - чувствайки се напълно безпомощна след поредното безуспешно издирване - се принуждавах да ги викам по микрофона. Сигурна съм, че всички хора в залата научиха някои от имената им, които често назовавах на всеослушание, и особено на две от момченцата - Вени и Веси - лично мои ученици.

Тези двамата, през времето докато не се боричкаха, търчаха из цялата сграда, която не беше никак малка, но за моя радост вратите на повечето стаи бяха заключени. Този факт намали чувствително евентуалните възможности за дълготрайното им изчезване от полезрението ми.

Не знам дали знаете, но такова понятие като „да стоиш и да чакаш кротко да ти дойде редът" при децата не съществува. Докато чакахме да излезем на сцената, близкото пространство между тях се използваше пълноценно да се действа активно с ръцете и краката, нанасяйки удари във всички незащитени части по тялото на най-близко стоящия, да се скубят коси, да се извиват ръце, да се стискат за шиите, да се щипят, блъскат, настъпват, плюят... простете ми, но мисля да спра дотук, защото смятам, че горе-долу си представихте картината.

Всички участници в програмата влязохме в 12:00 и излязохме в 19:00 часа. Седем часа престояхме в този бивш Партиен дом, в който имах чувството, че щях да припадна на няколко пъти. На децата също започна да им прилошава, защото - можех да се закълна, че във въздуха имаше всичко друго, но не и кислород. За капак се оказа, че температурата там беше може би около 30°С - сякаш се намирахме в пещ. Едва вчера разбрах защо нашите народни любимци - депутати, или по-точно любимки, ги виждаме в люти студове елегантно облечени във феерични копринени блузки... но това е друга тема.

Дечицата бяха предупредени да си носят храна и вода, защото можеше да се предположи, че точно там (специално заради нас) няма да има отворен бюфет, а излизането навън беше много сложно заради строгия пропусквателен режим, за който се изискваха да се сверяват списъци с ЕГН-та и да се дават хиляди обяснения.

Разбира се, една част от учениците, независимо от многократните предупреждения, си бяха взели само пари, надявайки се да си купят нещо за ядене и пиене. Можете да предположите какво костваше на учителите да се справят с този проблем. Другата част от учениците, които си носеха сандвичи, ги изядоха славно, оставяйки красноречиви следи от консумацията им във вид на едри трохи, парчета хляб, захвърлени пликчета, хартийки и т.н.

Започна концертът. След речта на директорката, беше ред на хорът, изпълняващ „Многая лета", в който участвах и аз. Предварително се знаеше, че ни трябват три безжични микрофона, с които да се акцентира на гласовете, пеещи най-чисто и вярно. Два от микрофоните си бяха с нас още с излизането ни, но третия трябваше да го получим от директорката.

За да не се издъним, предупредих шефката, че веднага след словото си, трябва да ни подаде микрофона си. Тя обеща много убедено, че непременно ще го стори и в никакъв случай няма да забрави. Също така говорих и с колегата по български да се намеси, ако нещо се обърка. Той каза да не се притеснявам, че няма да има проблем - той поема отговорността.

Излязохме на сцената и се наредихме. Огледах се, но никъде не видях човек, който да държи третия микрофон. Много се притесних. В този момент нашият солист - едно момче от музикалното училище, което специално за случая беше дошло да изпълни мъжката партия  - излезе от мястото си в групата на пеещите трети глас и много притеснено дойде да ме попита какво става. Почувствах се напълно идиотски, въпреки че в случая нямах вина и повече от това просто не можеше да се направи.

В този миг една колежка от начален курс я видях да тича покрай редовете на публиката с микрофон в ръка. Момчето го пое и запя, защото, ако си спомняте, така започва тази песен - със солово пеене на мощен мъжки бас. Мина ми през ума, че се поизложихме малко, но в края на краищата решихме някак проблема и това внесе относително спокойствие в душата ми.

Оказа се обаче, че съм се излъгала, защото още веднага усетих, че нещо не е наред във звученето - мутиралият глас на момчето се губеше някак много неестествено, не се чуваше добре и не можеше да се изяви в пълния си блясък. В опита си да се успокоя, си казах, че може би пък аз не съм чула добре. За съжаление се оказа, че опасенията ми са основателни - директорката била изключила микрофона след речта си, а момчето така и не забелязало, че трябва да натисне ON.

Концертът продължи с пълна пара. Някои изпълнения бяха прекомерно дълги до изопване нервите на публиката, но за жалост учителките не бяха предвидили този развой на нещата в желанието си да изтъкнат колко са способни учениците им. Аз и моите свръхжизнени дечица чакахме да дойде нашият ред. Ние се намирахме зад кулисите, много близо до сцената, а учениците от моята група вдигаха невъобразим шум. С колежката, която отговаряше за общия сценарий, непрестанно им шъткахме и им правехме забележки, които обаче имаха твърде кратко действие: за не повече от около 2-3 секунди.

Честно казано, както обикновено се случва там, където съм аз, нищо не беше нормално. Моят ученик Веси, който освен, че е музикален и много артистичен, е изключително палаво, живо и енергично дете, което нищо не е в състояние да го накара да се смути и да погледне сериозно на околната действителност. За мое огромно изумление той взе, че се разрева малко преди да излезем и то за нещо, за което - можех да се закълна до този момент, че не е в състояние да го разстрои - просто защото не съм забелязала досега, че на този свят за това дете съществува какъвто и да било повод за разваляне на настроението.

Каква била причината: едно от момиченцата издаде в коя негова съученичка бил влюбен той и нещата излязоха извън контрол.

Започнах да го успокоявам, притеснявайки се, че остават броени минути до излизането ни на сцената. Неговите яркосини очи бяха станали огненочервени, а какво остава за пеенето с настроение, което той трябва да покаже.

Така... тъкмо Веси дойде на себе си и поизбледняха ярките цветове по лицето му, как се случи - не знам - взе, че му падна едно млечно зъбче. Чудесно! Даже би трябвало да се зарадваме на това събитие, но кажете ми как да стане това, след като цялата му уста се разкървави и в това състояние не можеше да се появи пред публиката!?

В този момент се появи друг проблем -мивките се намираха чак на горния етаж. Няма как - в последните минути тичахме догоре и като по чудо навреме успяхме да слезем.  

След нашето представяне аз заедно с всички деца от моята група се качихме в съблекалните, да си вземем нещата, след което трябваше да слезем долу в публиката. Тук няма да ви описвам хаоса (тъй като е неописуем) при намирането на техните дрехи и чанти сред доста други вещи на всички участници.

Тъкмо се справихме и с този проблем, ми мина през ума, че не съм сигурна какъв точно е пътят до публиката, защото през цялото време, докато репетирахме, за да стигнем дотам, минавахме през сцената. А сега как да излезем от този лабиринт от коридори и стълбища?

Сетих се как да стане... и да си призная в този момент се зарадвах, че в групата ми са онези, двамата палавници, които през целия ден ми късаха нервите, защото не спряха да обикалят сградата и все се губеха. Помолих ги да ни станат водачи и те с удоволствие се съгласиха. Така добре бяха научили как се стига до всеки един пункт, че ако ги бях накарала да направят топографска карта на сградата, сигурно щяха да се справят без проблеми.

Има още за разправяне, но ще спра дотук, че става вече късно, а утре е работен ден.