Беше пролетта на 2003-та година. По това време мъжът ми беше претоварен с много и различни ангажименти. От силното напрежение, което го измъчваше, беше започнал да страда от безсъние. В този период от време нервите му бяха изопнати до крайност и не беше в състояние да спи повече от три часа в денонощието.

Неговата професия е свързана със строителния бранш и работата му налага непрекъснато в обращение да са по няколко автомобила, с които предимно се пренасят строителни материали до различни обекти. По тази причина колите бързо се амортизират и много скоро се заменят с нови. Даже на мене ми е трудно да запомня автомобилите с различни марки, които минават през ръцете му, и тъкмо успея да свикна с един, той го продава и купува следващ.

Една нощ, някъде към 4:00 часа, мъжът ми, след като изглежда всички интересни филми по телевизията, а унасянето в сън продължава да е далечна бленувана мечта, отваря прозореца на кухнята с изглед към улицата, и в този момент комшията от съседния вход му извиква, че току-що е видял група крадци как отмъкват дачията.

И той като мъжа ми бодърстваше по цяла нощ, по-точно изпадаше в нещо като полусън, защото много пъти обираха колата му и той скачаше през час да проверява дали тя все още стои пред блока.

Бях събудена по спешност и новината много бързо ме извади от сънното състояние. Първата ми работа беше да набера номера на районното полицейско управление. Обещаха, че веднага ще пратят патрулка и ще се опитат да намерят крадците.

Както рекоха, тъй и сториха. След няколко минути пред нас спряха дежурните полицаи и ние ги осведомихме за случилото се. Те заявиха, че започват да претърсват района.

Нас обаче също не ни сдържаше и тъй като знаехме, че кражбата е била извършена съвсем скоро, решихме да си организираме своя собствена акция за издирване на автомобила.

От 4 и нещо часа през нощта тръгнахме с пежото да обикаляхме из квартала да търсим дачията. По някои улици минахме даже по няколко пъти, но напразно - тя беше потънала вдън земя.

Поне десетина пъти се засякохме с полицейската патрулка и всеки път разговора протичаше по един и същи начин. „К'во става?" „Ами нищо засега, продължаваме да търсим." „Ами и ние."

Към 7 часа сутринта вече бяхме капнали от умора и се отказахме повече да обикаляме района, защото не виждахме никакъв смисъл. Вече бяхме съвсем сигурни, че колата е закарана някъде далече, извън квартала, защото не остана място необходено. Прибрахме се вкъщи.

Нямаше как - примирихме се с положението и легнахме да си починем.

Към 10 часа се запътихме към районното да внесем писмена жалба, защото такъв е редът, след като си подал устен сигнал за кражба. Преди нас имаше само двама човека, но само първият стоя вътре в продължение на цели 40 минути. След него влезе вторият човек и ние с оклюмали глави си представихме как ще трябва да чакаме може би още толкова време.

Но нещата не се развиха според очакванията ни. След пет минути от балкона на сградата се разнесе гласа на един униформен полицай, който първо ни попита кои сме ние, а след това ни съобщи радостната новина, че колата е намерена и трябва да отидем там на място.

Еее, голяма изненада! Как да не почнеш да възхваляваш родната полиция! Нищо не може да убегне от погледите на наблюдателните блюстители на реда! Браво!

По най-бързия начин отпрашихме към местопрестъплението, там където е обрана и оставена колата. Тук изненадата беше още по-голяма, защото се оказа, че мястото се намира на някакви си 200 метра от нас. Само там не бяхме търсили през нощта, защото си мислехме, че е напълно запустяло и никой не би закарал автомобила в този пущинак. Това е една стара, започната да се строи още по социалистическо време, и все още недовършена, спортна зала - състояща се само от сглобени панели, заемаща огромна площ и немалко празно пространство около нея. Но тъй като беше заградена и тъмна, така и не ни мина през ума да надникнем вътре.  

Когато пристигнахме, до обраната дачия, на която липсваше газовата уредба и чисто новия акумулатор, стоеше друга патрулка - полицаите от дневната смяна. Запознахме се. Те ни обясниха, че се налага малко да почакаме, докато дойде инспекторът да свали отпечатъци от пръсти и да установи липсите. Ако трябва да бъдем точни, висенето продължи цели пет часа.

През това време аз, като общителен човек, на няколко пъти поведох разговор с полицаите за начина, по който са намерили колата. Попитах ги какви усилия им е коствало да я открият. Те ми обясниха, че всъщност не е било чак толкова трудно, защото на това място през два-три дена намират откраднати коли. Я гледай ти! Пообиколих наоколо и видях купчинки с изхвърлени автомобилни части - уплътнения от стъкла, кабели, стелки, парчета от тапицерии и др.              

Взе да ме гложди една мисъл, че след като толкова често намират автомобилите точно тук и се виждат ясни следи от разглобяването им, защо ние цяла нощ обикаляхме из квартала и изхарчихме цял резервоар с гориво, а колегите им така и не са огледали това съмнително място. Ние нямахме представа как стоят нещата, ама за тях, хората на реда, както разбирам, е било почти ежедневна практика да откриват колите точно тук.

Не ми е в стила да си премълчавам и попитах полицаите как така колегите им са пропуснали да проверят това толкова известно в техните среди място. Получих смайващ отговор. Видиш ли те, полицаите от нощната смяна, не познавали добре квартала, защото такава била системата, че непрекъснато ги местели от район в район, и те нямало кога да научат табиетите на крадците. Щях да падна, като чух това твърде нелогично обяснение, но този път си замълчах.  

Най-накрая дойде достолепният инспектор, чието име вече не помня, и много важно и надуто взе да обикаля около автомобила и да прави всякакви иронични коментари. Не се сдържах и му отправих въпроса, на който исках да получа отговор. А именно защо след като на полицаите им е известно къде се разкостват крадени автомобили, патрулиращите от нощната смяна изобщо не провериха мястото, и през цялото време даваха вид, че активно търсят изчезналата кола.

А това, което ми отговори той, никога няма да забравя. Изгледа ме много страшно и започна отдалече.

„Вие" - казва - „бяхте учителка, нали така?"

„Да" - потвърдих аз.

„Моята жена също е учителка".

„Чудесно" - отговорих аз, без нищо да подозирам.

„И тъща ми е учителка" - продължи да изрежда той.

„На това му се вика късмет" - не си затворих устата аз.

„Да, ама, аз не мога да понасям учителки" - додаде той.

Аз толкова се стреснах, че онемях и млъкнах.

„И обикновено ги бия, защото така ми харесва".

На мене чак устата ми се схвана от ужас и вече не бях в състояние да издавам членоразделни звуци. Той обаче не спря, сигурно защото мислеше, че не ме е сплашил достатъчно.

„Имам и друг навик. Често пъти бия тъжителите си. Такъв съм си по принцип".

От тоя момент нататък всички се умълчаха и само той говореше. Аз си помислих, че изглежда съдбата ме е срещнала с пълен психопат, който се е добрал до ранг инспектор в полицията. Мина ми през ума, че ако бях мъж, сигурно щях да му скоча и да му извия врата.

Погледнах мъжа си и се възхитих на спокойствието му. Толкова е хладнокръвен и така добре умее да владее нервите си! Знам, че това умение го е постигнал благодарение на своите единадесет години, прекарани в активен спорт. Тренирал е много сериозно борба и даже, когато е бил на седемнадесет, е завоювал републиканска титла.