1.

Мечо е тъжен.Стъклото беше много дебело и в стаята цареше тъмата-сестра на черната жена.Опита да пробие дупка в стената,но си счупи нокътя на малкото ляво пръстче.Заплака.Беше гладен.Нямаше нито мед,нито круши.

В ъгъла лежеше само една гумена кукла без крака.Устата й беше широко отворена,а очите й мигаха на парцали.

Мечо се уплаши и се зави през глава.

"Това вече е друга работа"-рече си той и заспа.

За сънят на Мечо,в следващия епизод

2.

Събуди се без да е сънувал.Нямаше време за сънища.Беше толкова ангажиран с ежедневните си задачи,че сънуването беше просто загуба на време.Замисли се сериозно как да избяга от черната жена и сестра й,но не беше живял достатъчно дълго,за да попита опита си.Размърда крачета,поопъна вратле и стана.

Гумената кукла беше изчезнала.Там дето я видя за пръв и последен път,в левия долен ъгъл на стаята откри само парче плат и пепел от цигара.

„Какво пък”-каза си Мечо-”Тя беше само едно гумена кукла,без крака.Не би могла да ми бъде от полза.А и следите оставени от нея,говорят сами по себе си.Не си струва даже да мисля за тях.”

Огледа се наоколо.Опита се да си спомни как е попаднал тук,но и спомените му изневериха.Разсърди се на себе си,защото забравянето беше част от краткосрочните му планове за оцеляване,и за беда наистина беше забравил всичко.

Времето спря.Мечо се опита да го върне,но то нямаше намерение да се съобразява с едно изгубено мече.И така Мечо остана без време.

За това как Мечо си върна времето и счупи стъклото в следващия епизод.

3.

Нямаше врата.Нямаше светлина.Прах и пепел покриваха дъсчения под,прояден от същества с неизвестен произход.Времето дремеше,подпряло глава на свитите си колене и чакаше знак.Стрелката на часовника се счупи,притисната от напразните усилия на Мечо.Когато няма време,няма глад нито жажда.Когато изгубиш времето си,нямаш нужда от нищо.Когато го няма,потъваш в собствения си мрак и всичко реално губи смисъл.Лошото идва,ако допуснеш да бъдеш погълнат от безвремието.

Беше твърдо,но вършеше работа.Липсата на удобства,изостря мисълта.Скръстил крака по турски,събрал всичките си сили,Мечо извика.Гласчето му се стрелна навън и се удари в стъклото.Заболя го,но усилието му не остана невъзнаградено.

Мечо се изправи и бръкна в отворената рана.Беше топло и влажно.Миришеше на престояло вино,но определено нямаше вкус на мед.

Времето вдигна глава и се засмя.Смехът му,топъл и утешителен заля стаята.Разби се на хиляди малки частици и …….и после изчезна.

Мечо стъпи на пръсти и погледна през дупката.

За това как Мечо избяга от черната жена и попадна в ново затруднение в следващия епизод.

4.

 Ха-ха-ха и пак ха.-Смехът дойде от горе.Дупката се оказа малка и трудно проходима.Кръвта беше започнала да се сгъстява и това доведе до създаването на съпротивление нетипично за една дупка в стъкло.Със сетни сили Мечо се повдигна  на пръсти и…..хоп премина оттатък.

Шум от счупено дърво.Хряяяяс. И едно далечно- Ооооох…….

„Аз ли съм……или не съм?Ако съм аз,то тогава сигурно съм жив,ако не съм аз най-вероятно е черната жена.А може би сестра й,или пък гумената кукла без крака?”.

„Не,това не може да бъде.”-уплашено си рече Мечо.”Къде ли съм попаднал?Нали си върнах времето и разбих дебелото стъкло?Нали винаги има някакъв изход?Аз знам,че е там,може да не го видя веднага,но той си е там и ме чака.”

-Говориш глупости-каза Змията.-Твоят изход го няма тук.А и никога не е идвал.Тук сме само аз и оная гумена кукла-инвалид.

Вдигна глава и я видя.Таванът беше набразден от хиляди малки пукнатини.Зелен мъх покриваше  по-голямата част от тях.Тя  беше увила непохватно бялото си тяло,около издънката на една стара бреза,без очи.

-Не обичам змии-каза Мечо.-Още по-малко,албиноси.

-Аз не искам да ме обичаш-изсъска бялата непозната.-И въобще,нищо не искам.

-Ти си този,който търси изход.Само те уведомих,че го няма тук.-каза Змията и му обърна гръб.

За това как Мечо падна в блатото и се уплаши до смърт в следващия епизод.

5.

 Светлината се счупи на две.Едната половина падна и се удави в блатото.Другата се спаси като по чудо.Мечо не успя даже да извика.Знаеше,че спасението идва-не винаги и не на време,но беше сигурен,че го има.

Миризмата имаше мъгливо-сладникав вкус и щипеше на езика.Погледна нагоре и я видя.Заля го лудия й смях,а белотата на кожата й го заслепи.

-Казах ти,че си обречен-изсъска новата му позната-Мога да ти подам само едната си ръка,другата я отрязаха преди време.Не че ми липсва,просто знам че я няма.

-Защо да ти вярвам-попита Мечо-Толкова си бяла и хубава,толкова светла и истинска,а толкова ти се иска някой да повярва в теб,че си готова да загубиш и другата си ръка.

-Не съм готова,и никога няма да бъда.Не очаквай от мен невъзможното.Само се опитвам да променя резултата.Понякога ми се иска да намеря средата на нещата.

-Но ти си родена с отрова на устните,студена като камък,и знам че нямаш сърце.Чудя се само как си толкова бяла.Страхувам се от тази твоя белота.Заслепява ме.Не виждам спасението си……….

За това как Мечо повярва и намери спасението си в една бяла змия,в следващия епизод.

6.

-Затвори очи и не мисли за нея.Представи си денят,без светлина и чак тогава погледни навън.

Звукът дойде някъде от ляво.Тих,монотонен глас почти хипнотизиращ.Мечо се озърна уплашено и се скри зад ъгъла.

-Не се страхувай-каза гласът.-Аз съм.

Мечо страхливо понадигна глава и я видя.Да,беше тя.Старата му познайница - куклата.

Не можа да я познае.Сякаш беше станало чудо.Тя отново имаше крака,и очите й вече не мигаха на парцали.Пушеше дълга,тънка цигара обрамчена от лъскаво километрично цигаре,подарък от Англия.Димът се стелеше над главата й.Бели пухкави облачета пушек със странна непозната нему миризма.Май беше канела или не,по-скоро ванилия с мед.

-Ти говориш?-каза Мечо

-Говоря,разбира се.Няма само да мълча.-отвърна куклата.

-Наистина ли си гумена или кожата е просто имитация?

-Еластична съм.Разтегливо-пламенна.-каза куклата и притвори очи.