Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век
Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове,GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така,без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките– и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”.Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше.Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Още по темата
BgLOG.net
· 05.05.2026
· Teri
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.
Ами как пиехме боза от позаплакнени стъклени чаши?
Или как късахме пликчето на плодовото мляко със зъби и пиехме така директно? :))
Като нямахме стотинки за голямото междучасие, заставахме на улицата и искахме по 2 стотинки за телефон - така от шест човека по две стотинки - и си купувахме геврек :)
Да, така беше, и наистина играехме по дворовете до много късно и никой не се притесняваше, че ще ни отвлекат (да не казвам по-гадни работи)...
Мда...
а помните ли водните бомби направени от вестник, които хвърляхме по хората и помежду си а списание "Аганьок" , колко добро бе за направата на фунийки...
http://bglog.net/blog/skitnik?bid=6286
Благодаря ти, че отново ме върна във времето и ме накара да се усмихна :)))
Пропуснали сме част от имунизациите, които днес са задължителни за бебетата, и сигурно сме прекарали някоя и друга заразна болест в повече.
Обаче ако не беше всичко това, щяхме ли да преживеем революцията в битието ни, настъпила с появата на компютрите и интернет?
Спомням си как синът ми (5-6 годишен) един ден ме попита може ли даизлезе да играе. Аз му позволих и започнах да му обяснявам какво точнода отговори, ако някой дойде и иска да го заведе някъде. (Причината запараноята беше скорошния опит да отвлекат едно дете на нашата улица скола). След като послуша известно време диалозите, които му разигравах,синът ми ми каза: "Не ми се излиза вече..."
Хубаво е, че ги има тия спомени. Верно бе, оцеляли сме само с намазани филии, и без мобилни телефони и целодневна телевизия!
Ама някои неща все пак се повтарят! Не че искам да спра времето, но ми става топло като видя, че има неща, които запазват характера си години наред... Та, с Жорката си спомняхме как едно време сме играли на топка на самата улица и спирахме за секунди, за да мине някоя единична кола. И после пак на платното!
Е, сега децата ни играят така - баскетбол около кошовете, някои от които "висят" над самото платно на улицата. Дриблират, забиват, и цялото действие е на платното ...после минава някоя заблудена кола - и децата леко отстъпват встрани, колата минава, човекът им махва, и те пак продължават с топката на платното. Е, вместо лагерните колички сега тракат скейтбордове и летните кънки вече имат вид на ролери, но същността е същата....
Но виж бозата им липсва....
Нека не забравяме какво е било и да се опитаме да осигурим на децата си подобни спомени.
Забравихме прашките, ловенето на риба с ръце и плашенето на момичетата с жаби.
Колелото ми го купиха в 6-ти клас. Бях най-щастливия човек на земята.
На татко "москвича" ни научи да караме мен брат ми и бившата ми жена.
А веднъж с Краси (най добрият ми приятел) като невръстни тинейджъри го задигнахме, ама на Петрохан стана грешка в едно дере и после ми се видя "нанагорно". "Лопатите" на татко ми се струваха бая едри.
Но всичко това ни подготви, за да станем това което сме в момента. Аз обичам себе си и света около мен! А вие?