Медиите ги наричат „ветерани“ в кавички. По-младите и нахъсани фенове на великата игра шеговито ги определят като „пенсионери“ и припомнят железната максима, че бъдещето във футбола и живота „принадлежи на младостта“.

Но присъствието на  футболистите над Христовата възраст от 33 във Висшата лига на Англия през този сезон опровергава всички поговорки и прогнози. Умишлено няма да засягам какви играчи продължават да заемат вратарския пост на елитни клубове в Премиершип. Но фактът, че Шей Гивън и Бат Фридъл, родени в праисторическите за някои 1976 и 1971 г., още  респектират  с невероятните си спасявания, говори сам по себе си.

Тук се спирам на полевите играчи, които по дефиниция във футбола и колективните спортове въобще, трябва да изразходват повече физическа сила и издържливост.

Едва ли  трябва да си привърженик на „Арсенал“, за да се екзалтираш от триумфалното, макар и кратко, завръщане на почти 35-годишния Тиери Анри. Анри демонстира за пореден път брилянтната си техника и усет за гола. Вкара решителни попадения срещу „Лийдс“ и „Съндърланд“ и записа нов  блестящ епизод в славната си футболна кариера.

Не по-малко сензационно, но и полезно за отбора бе завръщането и на 37-годишния Скоулс. Пол  облече червената фанелка след отказване през лятото и криза в халфовата линия на отбора  -  „на пожар“. И веднага впечатли с присъствието на терена. Последваха разигравания, голове, асистенции, въобще представяне, на което само може да свалиш шапка.

Но върхът, ненадминатия връх все пак си остава Райън Гигс. Навръх феноменалния си мач №900 за своя Юнайтед, сър Райън демонстрира всичко: хъс, техника, пласация, дух. И вкара победния гол в добавеното време, за да отпразнува поредния си изключителен рекорд  по незабравим за милиони запалянковци начин.

Примерите могат да продължат с Дани Мърфи, Франк Лампард, Крейг Белами, Дидие Дрогба. Но и тези са достатъчни да си припомним и обогатим някои мъдрости.

Отдавна разумни люде са отсъдили, че няма „млади“ и „стари“, а можещи и неможещи.  Футболът е спорт с елементи на изкуство и далеч не винаги физическите качества са най-важни. Великата игра категорично не е лека атлетика, ръгби или кеч. Тя не изисква само тичане, подскоци и блъскане, а финес при боравене с топката, фантазия, импровизация, техника, не на последно място търпение и зрелост. А ветераните май тези умения ги владеят по-добре.

Накрая да допълним вечната мъдрост. Да, безспорно „Бъдещето принадлежи на младостта!“. Но настоящето във Висшата лига, футбола и живота както изглежда  се решава от… зрялата възраст.