Букет цветя от най-ярки цветове с изящни и причудливи очертания, които радват погледа. Но цветята не са само за украса. Всеки цвят от букета пази своята тайна, а понякога и забавна поучителна история, за която е интересно да узнаем.

   Когато поставяме цветя във вазата, като че ли се срещаме с отдавна познати приятели. Всяка пролет, лято, есен и зима те са гости на нашите стаи.Т огава си спомняме историята на всяко от тях - колко страни е обиколило, какви приключения е преживяло, с каква слава е обкръжено. Някои цветя са известни от хиляди години и нищо чудно, ако във вашия букет има гости от Азия, Африка, Америка, дори от Австралия.

   Всяко цвете е плод на упорития труд на човека. Може би стотици поколения цветари са засаждали този цвят, грижили са се за неговия цъфтеж, грижливо са събирали всяко семенце и отново са го засявали, докато се получат чудесни, вълшебни и разнообразни, ярки и красиви цветове.

   Хората в различните страни са създали много предания и легенди за цветята. Най-хубавите и най-възвишените си мечти и идеали са въплътили в тях.

          Зюмбюл               

   Едно от първите цветя е зюмбюлът /хиацинт/. Той се появява, когато още снегът не се е стопил напълно. Зюмбюлът е цвете на пролетните дъждове - така е известно още в древна Гърция преди 2-3 хиляди години. То било посветено на бога на слънцето - Аполон и се наричало "цвете на тъгата". Древно предание говори, че зюмбюлът е израсъл от кръвта на юношата Тиаций, загинал по време на спортни състезания от диска, хвърлен от Аполон.

   Родината на зюмбюла е Персия. В Европа попада съвсем случайно. По време на буря 1734 г. генуезки кораб, носейки на борда си луковици от зюмбюли, се разбива до холандския бряг. Изхвърлените на пясъчния бряг от морето луковици поникват и с красотата и аромата си омайват местното население. Холандските градинари само за 30 години създават над 2000 сорта зюмбюли, които станали прочути в целия свят. В Холандия зюмбюлът намира своята втора родина.

          Нарцис

   Повява южнякът и нашепва чудна легенда от древна Елада.

Живял в древна Гърция синът на речния бог - прекрасният, но студен и горд Нарцис. Той не обичал никого, освен себе си. Веднъж се загубил в гъста гора по време на лов. Видяла го нимфата Ехо и го обикнала. Тя не можела да говори, а само отговаряла на въпроси,като повтаряла последните думи от тях.

   Скрита в горския гъсталак, Ехо гледала с възхищение стройния младеж. Нарцис се озърнал,не знаейки накъде да тръгне и високо извикал:

   - Ей, кой е тук?

   - Тууук - отговорила Ехо.

   - Ела насам! - извикал Нарцис.

   - Насааам! - отговорила Ехо.

   Озърнал се прекрасният Нарцис. Нямало никой. Учуден от това, той високо извикал:

   - Ела по-скоро при мен!

   - При мееен! - радостно откликнала Ехо.

   С протегнати ръце се затичала нимфата към Нарцис, но прекрасният младеж гневно я отблъснал, бързо се отдалечил от нея и се скрил. И станал още по-надменен.

   Веднъж през пролетта по време на лов, Нарцис се приближил до един ручей и поискал да се напие със студена вода. Ручеят бил бистър като сълза. Никой не се бил докосвал до него-нито откършено клонче, нито вятърът, нито листенце. Като огледало той отразявал всичко наоколо - храстите, стройния кипарис, синьото небе...

   Нарцис се навел, опрял ръце върху един камък и се огледал. Той видял изумен своето отражение във водата и силно се влюбил в собствения си образ. Гледал го, говорел му,ласкаво го зовял, протягал към него ръце. Всичко забравил момъкът. Нито се хранел, нито пиел, нито спял, само стоял и се любувал на себе си. Изведнъж го обзела страшна мисъл.

   - О, мъка! Страх ме е! Не съм ли влюбен в себе си?

   Силите напускали Нарцис. Той бледнеел и чувствал приближаването на смъртта. И заплакал. Сълзите му падали в бистрата вода на ручея. По повърхността на водата се образували кръгове и образът изчезнал. Нарцис в ужас извикал:

   - О,къде си? Върни се! Остани! Не ме напускай! Това е жестоко!

   И ето, водата се успокоила и образът отново се появил, но младежът бавно чезнел като роса под лъчите на слънцето. Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му. Там, където умрял, поникнало бяло дъхаво цвете - Нарцис.

   Цветето нарцис е със силна, нежна, упойваща миризма. Неговият лъчист, нежно бял цвят е наведен леко надолу, сякаш се оглежда във водно огледало, любувайки се на своята грация и красота. Самолюбието, гордостта, надменността - това са човешките качества, вплетени в тази легенда.

   Леко полюшвайки се от вятъра, белият нарцис сякаш отронва пълни с горест слова: Колко ми се иска да бъда сред хората, със сърце, пълно с любов и открито за приятелство.

   В днешно време има и жълти нарциси.

   В Турция се е запазила старинна поговорка: Който има два хляба, нека продаде единия, за да си купи цвят от нарцис, защото хлябът е храна за тялото, а нарцисът - храна за душата.

   У много народи в различни времена един и същ цвят има различно значение. В Гърция нарцисът се считал за цвят на загиналите, а в Рим - цвят на победата .В Китай на Нова година във всеки дом има нарцис, както у нас елха. В Швейцария устройват празник на нарцисите.

          Лале

   Ето ме и мен! Всички ме познавате и може би считате, че моята родина е Холандия, но аз съм родено в Персия. Латинското ми наименование е "тулип" - парче плат, от който турците са си правили чалми, тюрбани, фесове. Аз, лалето, съществувам от 2-3 хиляди години, но в Европа ме пренесоха през 1555 година.

   Ако знаете само каква сензация предизвика моето появяване! Станах толкова скъпо цвете, че за мен хората залагаха цяло състояние. Луковицата ми беше оценена на 10 тона ориз, 5 тона пшеница, 4 вола, 8 свине, 12 овце, 2 бъчви вино, 5 бъчви бира, 2 бъчви масло, 4 пуда сирене, различни дрехи и една сребърна чаша. За една моя луковица бяха продадени два каменни дома и една бирена фабрика.

   Аз раста на свобода и се радвам, когато хората се отнасят към мен внимателно. Когато се любуват на гордата ми и пищна осанка. Ще бъда доволно, ако нося само радост и щастие около себе си.

          Теменужки

   Като наближи месец май, месецът през който всичко буйно се развива и цъфти, където и да отидем - в планината или парковете, навсякъде се усеща нежният цвят на теменужките  /виола триколор,виолетките/. Цветовете ни гледат с нежните си личица, а очите им надничат към нас с любопитство и удивление.

   Древноримска легенда разказва, че в теменужки били превърнати любопитните и тези, които обичали да се бъркат в чуждите тайни. Във Франция и Англия ги наричат "цветя на мисълта" и се подаряват при раздяла, за спомен. Във всички народи теменужката е символ на оживяващата природа.

   Немският поет Гьоте мечтаел в град Ваймар, където живеел, навсякъде да има теменужки. Пролет, когато излизал на разходка, той пръскал семената им навсякъде. И досега през пролетта около Ваймар цъфтят теменужки, които всички наричат теменужките на Гьоте. В чест на безсмъртното произведение на Гьоте - "Фауст", градинарите отгледали сорт "Доктор Фауст" с черен кадифен цвят, "Мефистофел" - с ярко червен цвят и "Маргарита" - с нежно син цвят.

    Теменужката е любимото ми цвете.

    Следва продължение за любителите на цветята и техните тайни.