От копринена ладия слезе - подаде ми ръка и ме взе -
сияйния Месечко -
галещ с ръка, събиращ лъчите деца.
Нежно ме взе на ръце и усмихна се -
"Не плачи - макар че със сълзи всяка болка ще отшуми"
Плаха и сепната потърках очи, сълзите сами спряха -
"Вече не ме боли - отвърнах.
Накъде ще ме водиш, Месечко? - заведи ме тук или там, води ме -
аз ще те следвам из царства приказни, знам."
"Ще те заведа в най-чудната страна - отвърна и ме залюля.
Там Добро творят и обичта расте, расте..."
Поведе ме той през чудни места - изпъстрени с феи, кентаври, елфи, пеещи деца.
Стигнахме късно бе веч, в далечна страна, а Месечко ми намигна и заразказва:
"Някога, не много преди сега, живеела вълшебница с пъстра душа, с благ и стоплящ взор... Живеела и правела добрини, чудеса несметни сътворявала, с обич всекиго дарявала. Веднъж се появил на огнени криле, момък от далечна и непозната земя. Поискал в тъмнина да обвие земи, гори, поля...
Черна била неговата душа. Вълшебницата го молела с очи - да не иска да властва, да обвива в мрак, да оставя - доброто да цъфти.
А той не знаел какво е добрина, какво е да даваш, без да очакваш нещо в замяна.
И в мрачна пустиня превърнал тази земя, а вълшебницата в трепкаща малка звезда. И понякога, когато се взреш вечер в нощното небе, я съзираш там, да?
Нея я има обаче не само там и не е една.
Тя е в тебе, човече, чака те да разгори от твоя вътрешен плам.
Не, тя няма име - не е Вечерница, Зорница, Венера... Тя е надеждата, вярата, обичта..."
Така унесена, със склопени очи, събудих се и що да видя - Месечко отдавна при мен не седи да шепти. Усмихнах се и осъзнах, че той вечно в мен е бил - разказващ своите приказки.
:))) =) ^_^