Странни истории (1): Човекът, който се блъскаше в предмети
от Shogun на 22 април 2007, 01:00
-Какво става, добре ли е?
-Ама пак ли?
Жителите на малкото китайско село бяха развълнувани и много притеснени. Местното чудо, Момчето, пак беше пострадало.
Странно Момче беше то. Хора идваха от близо и далеч, някои даже прекосяваха страната, за да говорят с него.
ТоваМомче не беше родом от селото. Един ден го бяха намерили, още бебе, даспи в кошница, спряла се на брега на реката. Кошницата беше изплетенаоттънки клонки цъфтяща вишня и закрепена върху малък сал. Никога неразбраха кой и защо е изпратил бебето на пътешествие с такава несигурналодка.
Освен начина, по който пристигна, самият му вид бешенеобичаен. Момчето беше със съвсем бяла кожа и големи сини очи. Това гоотличаваше от обикновените китайци, като бяла врана, и би го правилоцентър на вниманието, даже ако нямаше нищо друго забележително в него.
Когатопоотрасна, се разбра, че момчето не може да се оправя с придвижванетосред околните предмети. Цъфтящите дървета, храсти, цветята в градината- всичко, което цъфти, го привличаше неудържимо, но Момчето сякашзабелязваше само цветята и хората. Затова то винаги се блъскашевпредметите и понякога лошо се нараняваше.
Когато пострада запърви път, в опита си на набере цветя в двора на къщата, къдетоживееше, и вместо това падна в кладенец, всички много се изплашиха.Една добросърдечна съседка му донесе голям букет от своятаградина.Като пое от нея букета, момчето изведнъж каза:
-Теленцето ти е намерено в съседното село. Иди в крайната къща до пътя, хората са добри и ще ти го върнат.
Слухът,чемомчето разбира проблемите ти, само като поеме от теб букет цветя, и тиказва как да ги разрешиш, отначало беше посрещнат с насмешка вселото.Но когато помогна на кмета да се сдобри с жена си, на учителя даизлекува болния си стомах, и упъти една непозната просякиня донеизвестен на останалите храм - селяните разбраха, че са благословени снещо необикновено, и че може би ангел е направлявал онази кошница вреката.
От този ден пред вратата на къщата, къдетоживеешемомчето, винаги имаше тълпа хора: всеки със своята мъка, съссвоята нужда, и за всекиго момчето намираше изход и решение - вмомента, в който поемаше донесените цветя.
-Какво да правим? Пак се е ударил. Чух, че може би си е счупил ръката.
Товане можеше да продължава така: Момчето, което сякаш виждаше пътя насъдбата, не можеше направи нещо толкова просто за останалите: да намериза себе си безболезнен път сред обикновените неща на земята.
***
Цялотосело се беше събрало на поляната край гигантската секвоя. Това бешемястото, където се взимаха важните решения: селяните вярваха, чевековното дърво споделя с тях мъдростта си.
Пръв заговори прегърбен старец:
-Мисля си, дали не е най-добре да изградим въжени мостове за Момчето? Тогава то просто ще бъде над препятствията!
Нетърпелив младеж го прекъсна:
-Спомнете си за кладенеца! Едвам го измъкнахме... какво ще правим, ако падне от въжен мост?
Всички заговориха едновременно, от всички страни се посипаха предложения:
-Да подредим на Момчето една безопасна стая, и да не му позволяваме да излиза от нея!
-Но то няма да се съгласи да бъде затворник...
-Да прокопаем тунели до всички места в селото, където може да поиска да отиде!
-Дали ще пожелае да слезе под земята, за да се среща със света?
-Да му дадем куче-водач, то ще го превежда безопасно покрай препятствията!
-....
Шумътсеусили неимоверно. Селският писар едва смогваще да записва: всякопредложение заслужаваше да бъде обсъдено от Съвета на мъдреците.
***
Едвали е за вярване, но е самата истина: в една далечна страна все още, идо днес, едно Момче намира пътя на другите, и се блъска впредмети.