Странно е например защо ветровете гонят облаците. Може би защото облаците ни пречат на движението. Отвратителни са. Кой ги е измислил, не знам, но който и да е сигурно го е направил на пук на нас – ветровете. Ех каква борба пада с облаците! Целият ни живот е изпълнен с тази борба. Знаете ли колко е хубаво да се засилиш над едно празно от облаци пространство и да препускаш, да препускаш, докато дъхът ти секне! Но това се случва рядко. Ние ветровете, също като вас хората, не можем без въздух, а където има въздух, рано или късно се появяват облаци. И като не можем да се справим с тази напаст, ние си го изкарваме на нея. Знаете ли колко е мек и пухкав един облак. Ти го буташ и блъскаш, а той само се хихика и си променя формата. Движи се едвам-едвам или въобще не помръдва! Тогава можеш пък да го стиснеш! Много обичам да стискам облаци. Издигам се нависоко, пикирам над тях, обгръщам ги отвсякъде, завъртам ги, а те са едни такива меки и пухкави.., и накрая се напикават. Като ги стисна силно и ги изцеждам като гъба. Вие пък се смеете отдолу и викате – “Слънце грее – дъжд вали”. Хубаво е нали? Но това е само когато облаците са малко.
Когато се съберат много, стават войнствени. Натежават, смръщват се и почват да търсят отмъщение. Облаците са глупави. Ние винаги побеждаваме, но те никога не се отказват. Баба ми, ми е разказвала, че тази битка с облаците е откакто съществуват ветровете. Като малък ме беше страх от такива битки. Страх ме беше от гръмотевиците. Не можех да разбера по-големите си братовчеди, които с радост се гмуркаха под плътните редици на наежените облаци и бягаха лъкатушейки ниско по земята, мамейки облаците да ги целят с мълнии. После, като пораснах, кой знае защо вече започнах да изпитвам особена възбуда от тази игра.
Най-хубаво беше в началото. Ние, по-малките трябваше да служим за примамка, да дразним облаците и да ги предизвикваме, докато големите ветрове, много по-яки от нас, тикаха цялата маса от облаци и се стараеха да изберат удобно място, където да ги разгромим.
Облаците пълзяха, сгъчкани като сардели, по-войнствените пускаха по някоя мълния помежду си, а аз пълзях ниско по земята. Криех се под дървета, в долчинките, из житата, влизах в хамбари със забравени отворени врати, минавах под каруци, минавах под коне, влизах в къщи с отворени прозорци и понякога чупех стъкла. Когато ме видеха, жените хващаха полите си с две ръце и побягваха ситнейки, мъжете притисваха с една ръка шапките си към главите и хукваха след жените. Носеха се ругатни. Хвърчеше сено, хвърчаха керемиди, хвърчаха ламарини, дърветата се огъваха, децата се криеха при жените и се кокореха да не изпуснат нещо от предстоящата битка.
Какъв е смисълът на тези битки, така и не ми е ясно. Не знам можем ли някога да унищожим облаците окончателно. Те все се появяват отнякъде. Доколкото знам има една планета, на която има само ветрове, но няма облаци, а има други, където облаците са завзели цялото небе. Дали нашата планета някога е била като първата и дали ще стане като втората, все ми е било чудно. Но все ми се струва, че без облаците тук ще настане пълна скука. Все ми се струва, че преди да изчезнат облаците ще изчезнете и вие хората, а това не ми харесва.
Най-отпред на облачната армия обикновено вървяха бели като тебешир ниски облаци. Страх ги е, защото първи ще го отнесат. Когато настъпваше изгодният момент големите ветрове ни даваха сигнал и ние се отдръпвахме. Изведнъж ставаше тихо като в гробница. След това изтрещяваше първата гръмотевица. Големите ветрове се прегрупираха около облаците и те, видели, че няма накъде, започваха да стрелят. Стреляха с мълнии, с тежки водни капки, с ледени топчета. Искаха да се стоварят върху нас и да ни смачкат. Големи битки бяха това. Е, какво оставаше на мястото на битката, не ми се приказва, обикновено вие, хората бивахте най-ощетени, но какво да се прави – разбеснее ли се вятър, трудно можеш да го укротиш.
А да не ви описвам какво става, когато се сбият два вятъра, добре, че в моя район сме кротки, а иначе на някои места смерчовете са често явление. Ама ние по принцип не сме големи побойници. За нас нещата имат други измерения. За нас това си е игра, ежедневие, етикет, инстинкт. Няма лошо след един такъв бой. Най-много някъде да завалят жаби. Ама и вие с такъв кеф гледате всеки смерч, чак съм ви се чудил, какво толкова му харесвате на хобота? Това, че е надалеч ли? А знаете ли, че доста често при такива смерчове се ражда нов вятър? Любовната игра при ветровете може да ви се стори малко странна...
Както и да е, пак много се отклоних. Баба ми често се местеше, гастролираше така да се каже и “Слава Богу!”, бихте казали вие, защото никой не обича виелица, задържала се с дни на едно място. Много неща беше виждала баба ми, затова беше и много интелигентна. И аз, поради “безотговорността” на родителите ми, често пътувах с нея. Това бяха малко опасни пътувания, защото има зли ветрове по пътя, които можеше да рекат да ме набият. Но пък беше много интересно. Като малък много се впечатлявах на хората, които единствени отказваха да се съобразяват с нас и си вършеха работата, сякаш не съществуваме. Баба ми възприемаше това по-скоро като арогантност и безочие, като проява на алчност и себичност и дори като глупост, но накрая добавяше, че все пак човекът е най-забележителното същество, което е срещала.
Когато си свършеше “работата”, баба ми ходеше по полюсите да се среща с приятелки – там нямаше кой да се оплаква от тях и си вилнееха на воля. Аз тогава, когато трябваше да стоя с нея на някой от полюсите, нямаше много с какво да се занимавам и се мъчех да накарам някой пингвин да хвръкне. После ядях бой. Бях се сприятелил и с едно ескимосче, но нашето приятелство не му донесе нищо добро, защото го взеха за побъркано и му забраниха да си играе с мен. А иначе ние обичаме да си играем с децата. Най-много ни допада играта на хвърчило. Децата въобще ни разбират най-добре, с тях можеш да си приказваш, но рано или късно порастват и хвърчилото става на безмоторен самолет, понякога изпълняващ секретни мисии - гадост!
...
to be continued...