За първи път се изплаших... от мислите, които се втурват в главата ми и ме хвърлят в различни крайности: карат ме да искам да си отида от този свят, да остана, да се боря, да се предам... Никога не ме е било страх, винаги съм била толкова объркана...
Не зная защо се опитва да ме разбере... Казвам му, че аз самата не мога да се разбера, че не мога да отговоря на въпросите му... Тъжен е, когато вижда, че отново мисля за другия свят, но това съм аз, трябва да ме приеме... Без да се опитва да ме разбере... Но не иска, казва, че за да приемеш някой такав, какавто е, първо трябва да го разбереш... А аз нямам отговор на толкова много въпроси...
Зная, че съм щастливка, че го имам до мен. Липсва ми когато го няма, но ме е страх, че и той може да си отиде, не искам да повярвам, че мога да бъда щaстлива... И се връщам назад, когато го нямаше, когато бях сама... Обърква ме някой да го е грижа за мен, плаши ме, че някой иска да ме разбере и да ме приеме... А едно време беше толкова лесно. Знаех, че съм нещастна, знаех защо и бях спокойна. А тази близост, това внимание така ме объркват... Не ми позволяват да напусна, когато реша... а в същото време е толкова хубаво... Не зная как да продължа, но не зная и как да спра... Защо щастието трябва да ме плаши... Нали е хубаво, защо се връщат безумните мисли, защо се връща страха...
Как може друг човек така да те нарани, че да преобърне целия ти живот? Защо хората си причиняваме толкова много болка... дори когато го осъзнаваме...