Проверявам си имейлите за пореден път. Няма нови писма... Колко тъжно... Всъщност има. Няколко, но те или са спам, или някакво напомняне, или по работа...

Защо вече никой не ми пише просто ей така, само за да ми разкаже колко скучен е бил денят му, или просто за да ме попита как съм... Колко пъти съм се заричала никога повече да не ги проверявам, но продължавам да го правя... По няколко пъти на ден... Сещам се с умилениe колко хора ми пишеха преди и на колко хора пишех... Всъщност аз продължавам да им пиша, но те не ми отговорят, ако отговарят само пишат, че в момента нямат време... за мен... Защо продължавам да им пиша? Реално погледнато връзката ни е прекъсната... необратимо за съжаление... Повече никога няма да им пиша. Дори ще изтрия адресите им...

И пощенската кутия у дома хвана паяжина. Получават се само разни сметки и рекламни брошури... А имаше дни, когато получавах по 2-3 писма на ден... И на всички отговарях... и продължавам да пиша, но те вече не ми пишат... С какво ли сбърках? С какво ги обидих? С това, че им обръщам внимание и че все още малко или много ми пука за тях? Странни същества сме хората... Ах, да... Забравих, че вече нямат време за мен...

Нищо! Понякога е по-добре да скъсаш окончателно старите си връзки и да започнеш на чисто... Да изгориш старите писма, да изпразниш инбокса... Сигурно ще съжалявам след време, но сега въобще не ми е мъчно...

Има нещо толкова романтично в това да седнеш зад бюрото, да вземеш лист и химикал и да напишеш писмо. Да изрисуваш плика (макар и нескопосано) и после да отидеш до пощата и да го пуснеш... и да чакаш в трепетно очакване отговора... а отговор може и да няма...

За това започвам да пиша писма в бутилки и да ги пускам в морето, така поне няма да съм разочарована от факта, че не съм получила отговор... И ще мога да си фантазирам кой ли го е намерил писмото ми и какво си е помислил като го е прочел...