Имало някога един добър клоун, има го и сега. Но незнайно защо след спектакъл, когато се прибирал от арената, ставал най-тъжният човек на земята, или пък в страната си. Понякога си мислел, че част от една песен и едно стихотворение са писани специално за него. - “Вечер, клоунът сваля уморен веселото си лице след последният спектакъл.”

ПАЛЯЧО

Създадох те от късче мека глина,

домът си с тебе просто украсих.

Ти беше вещ красива, но без име,

И беше обречен вечно да мълчиш,

Понякога те гледах и се питах,

наистина ли аз съм те създал.

С любов и топлина в тебе впити,

да бъдеш моя вечен идеал.

Създадох те и после разруших те

отиде си тъй както бе дошъл.

Един палячо хубав но без име,

да те създам отново аз не бих могъл.

Е, нашият герой си имал име, а имал чувството че всяка вечер, с всяко представление, образът му се ражда, отново и отново.

Веднъж при едно от представленията му, случайно вдигнал глава нагоре и съзрял през една кръпка на старото шапито - Вечерницата - даже му се сторило, че тя наблюдава скечовете му с интерес и им се усмихва на тях и на него. Заинтригуван, след свършването на спектакъла му, той излязъл навън и сякаш я чул да му говори.

Разказвала му за себе си, какво е видяла през нощта отгоре.

Клоунът така свикнал с нея, че отивайки на работа винаги поглеждал нагоре, дали има облаци, които да му попречат да се види с новата си приятелка. Тя го научила да се радва и на малките неща, извън арената, на птичката, която му имала доверие и влизала във фургона му да й даде трошици хляб, на Розата поникнала незнайно как в една забравена саксия на прозореца му.

Увлечен, в разговори с Вечерницата, той не забелязал, че започнал да се усмихва и “без веселото си лице”.

Дали пострадала кариерата му ли? - Не, не пострадала, клоунът освен професионализма си, започнал да влага в представленията си, радостта и усмивките от живота. Станал още по-добър клоун отпреди, за спектаклите с негово участие, билетите свършвали с месеци напред. Но най-обичал да играе пред децата, когато го канели на детски партита, тогава той ставал едно голямо дете сред тях и усмивката му не слизала от лицето му, дори когато тръгвал за домът си.

Минавали години, клоунът остарявал, но детето пробудило се в него, продължавало да живее.