Дойде най-сетне заветният петък-време за басееееееейн.
-Мамо, да не заблавим толбата с банските, жапанките и хавлията.
Първото нещо след ставане, което чувам в петък сутринта.
Аз пак притеснена, все питам, дали е сигурен, че иска точно на плуване да ходи. И все един и същи отговор - истестивно,че искам,многу е кефещо.
-И кои сте там на басейна?
Миииииии, ааааз, Йоан, Въшкатаааа, Динислаааав, и Митко бе, знаеш го.
-Не го знам.
-Как да не го знаеш, Митко, хахаха, викаме му на малкия Митко-Митьо Пищова.
-И какво правите там?
Огромна усмивка, а очичките светят от щастие
-Ми плуваме, итака, итака, скачаме в басейна, бум-тляс, имаме едни такива аботи, дето са около нас, дето се надуват, итака махаме с лъце...., ама тя водата е голеща, ама като скачам и банските падат и Въшката ми се смей, ха ха ха ......
Подскача около мен като зайче, очичките му светят от щастие, размахва ръчички, за да ми демонстрира как плували и се смее, а аз съм щастлива, наистина много щастлива, иска ми се този миг да продължи вечно.
Това са си нашите малки моменти, всяка жена пази спомени за тях. Особено, когато си над трийсетте, а синът ти е на четири...
Стараеш се, да преоткриеш неговият свят, учудваш се всичко, което го впечатлява, силните емоции, смеха, страданието, разочарованието, първите конфликти с приятелите от градината. Наистина е трудно, като че ли изживявам детството си отново. Но си струва, заради слънчевите искрици в малките очички, струва си.