|
„Бленуващите кристали“ е тази колкото човечна, толкова и
космическа история, която по приказен, но реален, истински, но стряскащ
начин ти разказва за света наоколо. Такъв, какъвто е бил. Такъв,
какъвто все още е.
аз
Накратко, Стърджън е топлина и човечност. А с тях обикновено
вървят и острата проницателност на ума и дълбокото разбиране на хората.
Той не спестява на лошите си герои правдивата оценка, а често и
справедливата съдба - но дори тогава го прави с някакво странно, меко
съжаление, доброта и разбиране.
Григор Гачев
~~~
Всичко притихва, когато отварям за първи път „Бленуващите кристали“
на Теодор Стърджън. Не само около мен, но и в самата мен. Толкова дълго
съм я чакала. Не съм чела първият превод, който е с различно заглавие и
го има в Интернет. Допреди една година, не знаех кой е и автора, какво
е писал и за какво мечтае... Вечер е, навън всичко е тъмно. Калин и
Петър – приятел на Човешката библиотека пренасят пакетите с книгите. По
10-тина в едно пакетче. Виждала съм корицата, участвала съм в
печатането през лятото, в довършителните работи през есента, помагала
съм с някоя и друга думичка. Смяла съм се, плакала съм. И те дойдоха...
Започнах я и не усетих кога я завърших. Знам, че беше на Бъдни вечер –
точно късния следобед преди святата вечер, когато Христос се е родил,
защото навън валеше сняг и всичко беше затрупано, Калин беше в Пловдив,
а аз се бях сгушила на леглото и четях. И не се успокоих, докато не
затворих последната страница.
Страх ме е, напоследък много ме е страх – от почти всичко, но
най-вече от неразбирането, от насилието, от корупцията, от
застрояването на красивата ни природа. Страх ме е от неразбирането и от
жестокостта. От страха, на който му е достатъчно да му се оставиш, за
да се превърне в нещо голямо и да не те пусне.
А Стърджън е толкова разбиращ писател, от онези прекрасни примери за
човечност. Той ме научи на нещо много важно – че няма значение колко си
голям, какъв си – човек или имаш недъг, по-малко тяло или крайници –
няма значение – сърцето ти остава същото. Топло, вярващо, даващо,
борещо се с несправедливостта. Откъсът, в който малката Зийна обяснява
какви са нормалните жени, ме накара да плача със сълзи. Не че не го
правя достатъчно често. Този път беше просто различно – истинско,
почувствано по женски – по-нежно, по докосващо, по галещо те по твоето
най-съкровено аз.
„Човешките дела отказват да бъдат прости... човешките цели отказват
да бъдат ясни. Зийна се бе посветила на задачата си, но намеренията й
бяха осеяни и опръскани с догадки и незнание, и бремето не беше леко.
...
Циркът си беше свят, добър свят, ала изискваше горчива отплата,
задето й бе предоставил място, на което да принадлежи. Самият факт, че
тя принадлежеше тук, означаваше поток от опулени очи и изопнати
показалци: „Ти си различна. Ти си различна.“ „Урод!“
...
И получаваха обич тези жени. Получаваха обич и имаха избор.
Проблемите в избора им бяха изтънчени проблеми, лесни проблеми –
разлики у мъже, така несъществени, че нямаше как да са важни. Не им се
налагаше да вдигнат очи към мъжа и първо да си помислят, преди всичко
останало: „Какво ли значи за него това, че съм урод?“ Зийна бе малка,
малка в толкова много отношения. Малка и глупава. Единственото, което
бе успяла да обикне бе изложила на смъртна опасност. Бе направила
каквото може, но нямаше как да узнае дали е правилно. Тя се разплака,
беззвучно.
...
- Обичам те, Хорти. Обичам те.
А по-късно заради копнежа:
- Иска ми се да бях голяма, Хорти. Искам да съм голяма...
После беше свободна да го пусне, да се обърне, да спи. Когато се събуди в процеждащия се полумрак, беше сама.
Той не бе проговорил, не бе помръднал. Ала й беше дал повече от всяко човешко същество през целия й живот."
Всичко започна, когато едно хлапе беше обвинено, че върши нещо
нередно. Нищо необичайно дотук – една действителност, която е до болка
позната – приемни родители, които те ненавиждат и едно износено,
очукано човече на пружина, което е целият ти свят и ти си част от него.
Някак странно, но естествено, сякаш така е било винаги. Светът се
променя още в първите няколко глави, когато се доверяваш на Хорти и
смело потегляш напред – към пътуващия цирк, камионът, неоновите
светлини, които оставят отблясъци от нереална светлина, от чужди
спомени, които носят усещане за дълго пазена тайна. Героите на Стърджън
са необикновени и заедно с това близки до нас. Те притежават чудати
умения и са различни, но нима не познаваме мнозина такива –
онеправданите, сакатите, хората-джуджета, тези, на които без да се
посвеним казваме различни? Стърджън ги описва с много истинско чувство
– сякаш той самият ги познава – преживял е техните болки и страдания,
разбира ги и никога не осъжда докрай. Остава място за избор.
В „Бленуващите кристали“ един от най-интересните герои е Людоеда –
човек, който има професия и е „от високо“, но претърпява пълно
преобръщане на живота си и въпреки това не е изцяло лош – той има
съзнание и чувство за взаимопомощ и не го губи през целия си живот,
въпреки че действията му и разбиранията за света са изкривени. Като се
замисля ролята на Людоеда в книгата е голяма – той е разрушител на
светове, той мрази истински, но и помага без да се замисля – например
излекува болната ръка на Хорти. В книгата има обич, има тръпка, има
борба, има наранени, има спасени, има прогледнали...
Героите на автора са чудаци – различни, наранени, борещи се за
правата си в света на хората и доказват, че човешкото се таи на
най-неподозираните места – там, където сърцето вижда.
А за чудатите неща, както и за чудните понякога разумът немее.
Не съм вярвала, че човешката фантастика ще ми хареса толкова, че да
искам още! Чакам следващия издаден на български Стърджън с нетърпение.
Е, получи се. Явно в мен расте нещо ново. Дано да е така и да се
предава като светлина и на другите човеци и да расте най-истинското в
нас – човешкото!...
Повече за книгата, издадена от фондация Човешката библиотека вижте
тук - http://choveshkata.net/blog/?page_id=215 , а за поръчки вижте
тук - http://choveshkata.net/blog/?page_id=180
И бъдете!
|