Защо (о)станах учител(KA)?

Пред мен не е имало дилема за това кой път да хвана. То ми е предопределено, кодирано, вменено. Но най-вече беше завет от моята баба, с която връзката ни беше много силна. Тя много искаше да се изуча и да стана даскалица – прехвърли мечтата си от мама на мен, тъй като носеха клеймо на врагове на народа и на мама не ѝ е позволявано да кандидатства.

Така че аз помня и знам само това като моя професия. Завършила съм един от двата някога университета, а не педагогическа специалност, но не съм размишлявала след дипломирането. Стана като в брака – с мерак се взехме, зорлем се водим!

Умирах от желание да влизам в час, да преподавам уроците по литература и по живот, да общувам с учениците, да проверявам съчинения, контролни. Мислех, че мога да се преборя с клишетата, с недомислиците, с бумащината, с бюрокрацията, със сухото занаятчийство, с инерцията. Най-вече мислех, че ми е призвание да общувам с млади хора, да израстват пред очите ми и да отлитат, да формирам мироглед, ценности, взаимоотношения, да съдействам за бягството от посредствеността, пошлостта, грубостта и примитивизма на нравите и още ред възвишени неща. Между другото до днес този донкихотовски ентусиазъм не ме е напуснал съвсем, въпреки стотиците приземявания, челни сблъсъци, разочарования. Все си намирам поне петима младежи, заради които си струва, които ме зареждат, които дават смисъл и живот на усилията ми.

За съжаление, конюнктурата, политиката, трудолюбивите и самозабравили се некадърници с власт унищожиха всичко. Мисля,че това е съзнателна и целенасочена политика за духовно убийство на нацията. Иначе биха се вслушали в гласа на редовите учители, а не на клакьорите си. Години наред вярвах,че мога да съдействам да се промени системата, пишех писма, организирах подписки при всяко поредно намерение за „реформа“ – една от друга по-безумни. Деградацията е тотална и за времето, определено ми да бъда на този свят, колкото и да е то, е необратима.

Тази тема е много дълга и тежка – как от безспорен авторитет, от максимата за попа, даскала и кмета, се стигна до днешното положение – учителят да бъде смазан, унижаван от безпросветници с пари, превърнат в никого, в нарицателно за бедност, в послушко без собствена воля и право на глас. Всъщност съвсем без права – в Закона за народната просвета такъв член няма.

След нашата стачка, наречена „седенка“, ни спретнаха делегирани бюджети, но никой от нас не беше чувал какво е това. То е крепостничество, обреченост. Длъжни сме да пишем шестици, да ласкаем всяко дете и родителите, защото сме зависими, беззащитни и винаги виновни. Да преподаваме, както родителят иска, да не накърняваме по никакъв начин крехката ученическа психика, да се правим на клоуни, за да не им е скучно, да приемаме героично всяко безобразие, за да не отиде детето в друго училище.  И още стотици неща, но ще дотегна…

В крайна сметка, нито за миг не съм съжалила, че съм учител, защото, както казва и моят племенник, за нищо друго не ставам. Обичам си работата, обичам децата, с които работя, смятам, че у всекиго съм оставила от себе си, от душата си. Горда съм с постиженията на учениците си. Наистина нищо повече не ми е нужно, защото аз знам какво е след години да ме срещнат ученици и родители, през сълзи да ми благодарят, да ме прегръщат, чувала съм дори „Благодаря, че Ви има!“. Хайде да видим колко човеци са чували това?!

http://bezlogo.com/


Бел.ред.: На учител бих добавил -КА, както и на лекар, министър и пр., когато става дума за жена. Аман от правилото за доминантата на мъжкото в езика, както и в обществото...



Още малко по темата:


НЯМА ДЕФИЦИТ НА УЧИТЕЛИ,
ИМА ДЕФИЦИТ НА ПРИЕМЛИВИ ЗАПЛАТИ
http://solidbul.eu/?p=7629
РАБОТОДАТЕЛИ И ПРАВИТЕЛСТВА ПОЛЗВАТ ЕДНАКВИ ПОХВАТИ: ВМЕСТО ДА ВДИГНАТ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯТА, СВАЛЯТ ИЗИСКВАНИЯТА КЪМ КАНДИДАТИТЕ ЗА ПРЕПОДАВАТЕЛИ И ГИ ВНАСЯТ ОТ ЧУЖБИНА



Относно "седенката":


УЧИТЕЛИ, ИКОНОМИСТИ И ЧАСТНИ ИНДИВИДИ
ИЛИ КАК ПАЗАРЪТ ЗАВЛАДЯ ВЪОБРАЖЕНИЕТО НИ?
https://bglog.net/Obrazovanie/post/...
Този текст се опитва през анализ на един конкретен социален протест да провери как се конструира хегемонен публичен дискурс, как се задават доминантни интерпретации на едно гражданско действие и в крайна сметка как се изработва „здравият разум“ за политическото на съвременното българско общество? Той е опит за „плътно описание“ на синдикалните действия на учителите от есента на 2007 г., но по-далечната му цел е да провери очевидностите, които се конструират в дебата, за „гражданско“ и „социално“ действие, за полето на „политическото“ и как през тях правим света си като ефект на определени публични политики? Текстът разказва как различните социални актьори заемат определени позиции в пространството и анализира ресурсите, с които си служат, за да наложат собствената си интерпретация като легитимна. Накратко това е усилие по разбиране на политическия процес през конкретен казус, което търси онези дискурсивни фигури, които успяват да завладеят социалното въображение.