Върнете се към Образование | Профил | Публикации
всички ключови думи
Учениците от ромски произход ще получават по 24 лева от държавата по проект „Подкрепа на ромски ученици за успешно завършване на средно образование“. Проектът се реализира от Министерството на образованието и науката през Центъра за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства съвместно с Ромския образователен фонд. [1]
Това четем от излязла вчера публикация на сайта на МОН, касаеща станалите само за няколко дни скандални т.нар. „стипендии за ромчета“. Общата сума за получаване – след отговаряне на критерии на няколко нива, от които само последният е учебният успех на отделното дете (поне 3,50 и след завършен осми клас) – всъщност е 58 лв. на месец и за точно до 700 деца.
В петък стана ясно, че група от родители е протестирала в Добрич срещу това решение на просветните институции. Със своя протест те не направиха нищо по-различно от това, че изразиха вече стария рефрен за дискриминацията срещу българите (в случая, „българчетата“) и се вляха в обичайното противоборство кой колко и срещу какво заслужава какво (който пък често се превръща в кой трябва да бъде изгонен, наказан и пр.).
Обяснението, на което сме свикнали от медии и социални мрежи, за трудността да се взимат такива решения, касаещи разпределение на средства за малцинствата, е, че възниква противоборство между проевропейските граждани, които са толерантни, подкрепящи малцинствата и насърчаващи всякакви иновации в социалната сфера, от една страна, и националистически настроените и консервативни българи, от друга. Най-редовно армиите на тези две сили се изправят една срещу друга със страшна сила в борба за бъдещето и, подобно на постройката на латиноамериканските сериали, поставят по презумпция неутралния и неориентиран зрител-протагонист в положение на избор между добрите и лошите. Разбира се, самите малцинства също най-често остават зрители – непотърсени и непопитани, но „от другата страна“ на екрана. Дори и да направят избор, той остава неизвестен.
Пиша набързо този текст, защото, докато случаят е още горещ, за пореден път в сляпото петно на публичния дебат ще остане фактът, че всяка идея за равенство и солидарност бива впримчена единствено в крясъците на лагерите „про“ и „анти“ „интеграция“, докато системните фактори, създаващи условията на този сблъсък, продължават да действат и да се разрастват безнаказано. [2]
Ябълката на раздора, но и следите към разбирането на този раздор, са в това, че претенцията на тази програма за стипендии за ромските ученици е, че така ще се подкрепи тяхното образование. И при това образованието като универсално човешко право, което в същото време попада под определени нови условия.
Без тук да проблематизирам тази идея за универсалност на човешките права, тя все пак продължава да изниква като аргумент в препоръките на интернационалните организации, във финансовите схеми на донори и спонсори и в държавните стратегии и планове за развитие. Както същите признават обаче, универсалното право на образование и без това продължава упорито да попада под безкрай условия за ромските деца, като бива възпрепятствано от проблеми, свързани с публичния транспорт, грамотността, достъпа до вода, електричество и дрехи, серия неравенства между момчетата и момичетата, системния расизъм на институциите (напр. при откази от записване в училищата)… Всички тези, а и други фактори, заедно правят невъзможно влизането, камо ли оставането в училище за хиляди деца.
За всеки един от тези фактори и сега – за кратки периоди, на някои места и пак при редица изисквания – има проекти и доброволчески инициативи от всякаква форма и разцветка. Тази върволица от припламващи и загасващи хуманитарни жестове обаче някак винаги остава встрани от публичния интерес – в противен случай щяхме или да обсъждаме единствено „ромската интеграция“, или вече действително щяхме да сме в състояние на етническа война.
Държавно-санкционираните икономически условия пред упражняването на права като последователна политика обаче е вече напълно различно нещо. Избирателната подкрепа за маргинализираните, (!) но не всички маргинализирани (при това не заради тях самите, а заради икономическата им полезност), какъвто е случаят с тези стипендии, е вече напълно различно нещо от хуманитарните жестове на либералните НПО и доброволците.
В този момент дискурсът за противостоящите лагери, шумно дебатиращи с държавата какво и как да се разпределя, с който толкова лесно свикваме, може (и според мен, трябва) да се раздели на три слоя.
Най-очевидното, което се случва – в контекста на страховитата битка между напредничаво-назадничавите и назадничаво-напредничавите (интерпретациите и обвиненията се безкрай) – е борбата да се аргументира в съвсем формални термини защо всъщност това е или не е дискриминация. Както при движението Black Lives Matter, скоропостижно възниква негова контратеза, претендираща за по-истински универсалистки добродетели – All Lives Matter. Така и тук, ако погледнем протеста на родителите в Добрич, тълкуванието е, че, щом МОН иска равен старт, значи пари трябва да има за всяко дете. И либералните активисти, НПО дейци, коментатори и други представители на редовия проевропейски и артикулирано напредничав градски елит, се спрягат да обяснят на по-глупавото и консервативно население фините разлики между равенство, равнопоставеност, еднаквост и пр. Дебатът остава между два враждуващи лагера, спорещи за по-универсални позиции; разликата е, че едните, бидейки по-просветени в собствените си очи, претендират за хладните и разумни аргументи на експертите, статистиката и европейското цивилизационно начало, докато другите, считани за по-традиционни, разчитат на по-гръмките и еднозначни аргументи и послания.
А междувременно, на по-дълбоко ниво се пропуска същината на конкретното предложение, на чието поле се води сражението – фактът, че 1) това са стипендии и 2) че това са стипендии за 700 ученици. Т.е. преди да гледаме каквито и да е било други подробности, вече трябва да признаем, че това е една изключително тясно насочена мярка – 700 ученици. [3] И после идват самите подробности – след завършен осми клас, при успех 3,50, само в училища, които са кандидатствали и са били одобрени по програмата, само ако получаващите стипендия деца преминават през вградена менторска програма за повишаване на резултатите и за кариерно ориентиране и пр., и пр., и пр. Както и че държавният разход в получаващата се крупна сума е едва 40%.
От комюникето на министър Кунева научаваме още, че тя не приема критиките, че проектът за ромски стипендии дава наготово пари на децата само заради етноса им. По този проект са предвидени стипендии само за 700 ученици, при това в гимназиалния етап. Тук говорим за ученици, които са полагали усилия. Борили са се с бедност, с предразсъдъци, имало е социален и приятелски натиск да се откажат. Очевидно не става дума за плащане за ходене на училище, а за стимулиране на по-добър успех и е неправилно въпросът да се политизира. С тези изречения недвусмислено биваме успокоени, че парите не се харчат за сульо и пульо. Напротив, те ще бъдат получени само от малко деца, „при това“ само в определен етап, „които са полагали усилия“ и „са се борили“ с бедността, т.е. парите ще насърчат едни вече почти интегрирани млади граждани на европейска България, такива, които знаят да се справят сами и чийто етнос всъщност – озадачаващо – няма значение.
В последния разказ на Кунева няма и помен от толерантност, интеграция или универсално право, въпреки всички усилия на либералните и активистки среди – напротив, става дума за усилия и заслуги на отделни деца. Излиза, че борбите на гореописаните два лагера са съвършено несвързани с решението, което се взима – въпросът е съвсем икономически, а не морален и политически, и като такъв в никакъв случай не бива да се политизира (по думите на Кунева).
Ето защо ще поставя един сериозен политически въпрос, тъй като ми се струва, че именно тук се крие ядката на целия проблем. В режим на какво търсене на съгласие и най-вече, водена от какви принципи държавата взима решения за разпределение на публични средства в социалната сфера (където, да не забравяме, не попадат просто и само малцинствените проблеми, а социалното подпомагане за майки, пенсионери, студенти и пр., и пр.)? [4]
Понастоящем от позицията на моя опит изглежда, че единствената пресечна точка, в която НПО и активистките мрежи, държавните и наддържавни институции, програмите за развитие и др. актьори, натоварени пряко с експертното знание и отговорност на социалното благоденствие, постигат консенсус за принципите на същото това благоденствие, е новият разказ за държавните инвестиции в дадена социална група или социален сектор.
Социалните инвестиции са изключително важни, за да излезем от кризата по-силни, по-сплотени и по-конкурентоспособни. В рамките на своите бюджетни възможности държавите членки трябва да пренасочат вниманието си към инвестициите в човешки капитал и социално сближаване. Това може да е от голямо значение, ако искаме да постигнем истински напредък по изпълнението на целите на стратегията „Европа 2020“. Социалните инвестиции днес помагат на държавите членки да избегнат една много по-висока финансова и социална цена в бъдеще.
Ласло Андор,
бивш еврокомисар по заетостта, социалните въпроси и включването, 20.02.2013 г. [5]
Прилагайки тази нова логика, държавата влиза в ролята на крупен предприемач, който хладно и внимателно преценява бъдещите си инвестиции и калкулира загубите спрямо ползите. Съвсем открито принципите на икономическата рационалност застават далеч над хуманистичните. От същата публикация, цитирана по-горе, Кунева потвърждава: „Инвестицията в образование сега намалява бъдещи инвестиции в социалната система като в обезщетенията за безработица и социални пенсии, защото образованието е условие за намиране на работа. Очаква се през 2020 година една четвърт от вливащите се в пазара на труда да са роми.“ [6]
На такъв фон ежедневните разпри „про“ и „анти“ „интеграцията“, на които скандалът за ученическите стипендии е само частен случай, изглеждат като нищо по-малко от залъгалки. Доминиращата логика е тази на все по-малкото разходи за все по-малко хора и при все повече условия. [7] Държавата-предприемач не застава нито зад традициите на единия лагер като такива, нито зад правата на другия като такива – никога не заема принципни позиции, – а по-скоро постоянно жонглира с реториката и претенциите ту на едните (например, когато утвърждава националистически учебни програми или приема расистки политики към бежанците), ту на другите (например, когато казва, че стипендии за ромските деца все пак ще има). Възникването на стълкновения между двата лагера създава именно онези ситуации, в които поредното затягане на социалния колан може да мине незабелязано към следващата си дупка. Докато в сметките на държавата-предприемач рано или късно не попадне всеки един от нас.
[1] „Сумата на практика е по-малка, отколкото се отпуска за стипендии за успех, обясни Кунева. Тя припомни, че участието на МОН в проекта за подпомагане на обучението на ученици от ромски произход е 40%, т.е. държавата гарантира едва 12 евро (или 24 лева) от общия размер на стипендиите. Останалите 60% от предвидени 30 евро за стипендии се дават от Ромския образователен фонд,“ продължава публикацията.
[2] Разбира се, пиша към тези, които изобщо претендират – от една или друга позиция, – че ги е грижа за някакво равенство и солидарност.
Работя в социалния неправителствен сектор вече близо десет години. Дискусиите и дейностите, свързани с ромската общност, винаги са витаели в и около работата ми и по необходимост считам за лакмус, по който да се прецени какво е състоянието на социалните политики в страната и начина, по който се провеждат те. Комбинацията от маргинализация и отсъствие на стимули за съжаление (каквито има при други социални групи „в риск“) е вероятно най-изразена именно при тях (е, поне докато не се появи образът на бежанеца).
[3] Както писах в една предишна статия за орязаните студентски „европейски стипендии“: „не може за всички“ – това е логиката на съкратените разходи за социални политики, върлуваща из всички сектори и засягаща всякакви хора. „Не трябва за всички“ е логиката на стипендиите по принцип.
[4] За подробен анализ на състоянието на социалното подпомагане, вж. доклада “Бедни срещу бедни” с автор Ваня Григорова, КОИ 2016.
[5] Европейската комисия отправи призив към държавите членки да отредят приоритет на социалните инвестиции и да модернизират своите социални системи. Това означава по-добре функциониращи стратегии за активно приобщаване и по-ефикасно и ефективно разходване на бюджета в социалната сфера. Повече тук.
[6] Значими НПО на национално и международно ниво като Национална мрежа за децата, ЦМЕДТ Амалипе и Eurochild са на същото мнение. Пълна подкрепа на международно ниво като агенция за развитие оказва и УНИЦЕФ – специфичното поле на политики е различно в този пример, но логиката е напълно идентична: Ранното детско развитие е инвестиция и в икономическия растеж. Доказателства сочат, че всеки допълнителен долар, инвестиран в програми за ранно детско развитие, е следван от възвращаемост в размер на между 6 и 17 долара.
[7] Някъде тук се намества и разширяващото се поле на т.нар. социално предприемачество – сливането на бизнес и социални дейности (разбира се, по бизнес модел), така че местните и централни власти да заделят минимални средства за нуждите на непродуктивните населения.
Станете част от общност "Образование" за да коментирате и да създавате свои публикации. Ще се радваме да се присъедините към нас! Регистрирайте се сега!