Какво се случва?

В последните месеци и особено в последните няколко дни тинята на политическия живот у нас излезе окончателно на повърхността. След ред други крайно тревожни сигнали от страна на властта, развитията около условното предсрочно освобождаване на Джок Полфрийман бележат вече неприкритата готовност на политическите елити да наложат фашистки режим в страната.

Сред множеството възмущения искането на главния прокурор Цацаров към Върховния касационен съд за възобновяване на производството срещу Полфрийман и окачествяването на определението на Софийския апелативен съд от 19 септември 2019 г като неправилно е ужасяващо и силно притеснително. Колкото ужасяващ е тътенът за мъст – както срещу австралиеца Полфрийман, така и срещу съдиите, законно постановили условното му предсрочно освобождаване, – който отеква из всички кътчета на публичното пространство. Тази реакция се споделя от всякакви представители на властта и политическите сили – бащата на убития Монов, националистическите партии, лидерът на БСП Корнелия Нинова, Висшия съдебен съвет (доколкото не защитава съдиите), журналисти, адвокати и новопоявили се лидери на мнение и не на последно място, от самото правителство в лицето на Бойко Борисов, Младен Маринов и Данаил Кирилов. Всички те отлично разбират съвършената правна несъстоятелност на твърденията и действията си, като същевременно очевидно не са прочели или не зачитат мотивите на съдебния състав. Но фактът, че въпреки всичко това те продължават, при това под бурните овации на мнозинството, е повод за огромна тревога.

Защо сме много разтревожени?

Повечето изследователи на фашизма се обединяват около тезата, че той не представлява толкова единна, хомогенна идеология и доктрина, а признаците му са видими повече в определен режим на властта. В този смисъл не е нужно да търсим българския Хитлер или Мусолини, за да открием без изключение симптомите на фашисткия режим, настъпващ в България: мощен и всепроникващ национализъм (с представители в правителството); параноя за националната сигурност и призиви за обединение срещу външни врагове (бежанци, роми, организации с небългарско финансиране); контрол над медиите (нестихващите ексцесии с БНР, БНТ, купуването на големите частни медии от тесен кръг приятели на правителството); историческия ревизионизъм и яростния антикомунизъм, често съпровождани и от антисемитизъм; връщане към традициите и официализиране на традиционализма (видимо в културната сфера, социалното възпроизводство и политики, демографската паника и обсесията със семейството); сливане на религиозната и светската власт (третото правителство на ГЕРБ прави безпрецедентни подаръци и ритуали за и с православната църква); унищожение на работническите борби и представителства (включително, както у нас, чрез поставяне на синдикализма в зависимост от правителството и пренебрегване на всякакви протестни искания); всепроникваща корупция на институциите, включително подмяна на изборния процес; и не на последно място – култ към насилието и обсебеност от престъпления и наказания.

След като силите на т.нар. „център-дясно“ (по същество консерватори, които винаги в историята са давали път на фашизма)  си намериха съюзници от страна на отявлените крайни националисти, все по-естетвено продължение би било отхвърлянето на конституционния ред. Как това да стане има отлични примери от най-скорошно време из цял свят – Турция, Русия, Филипините, Индия.

Засега на властта ѝ стига да играе трагикомичната пиеса, наречена „Обществен интерес“. Както се изразява Умберто Еко в прословутото си есе „Вечният фашизъм“ от 1995 г.:

За Вечния фашизъм обаче индивидите като такива нямат права, а Народът е приеман за качество, едно монолитно цяло, което изразява Общата воля. Тъй като нито едно голямо количество хора не може да има обща воля, Лидерът претендира, че е техен преводач. След като са загубили властта си да делегират, гражданите не действат; те са единствено призвани да играят ролята на Народ. Така Народът е само театрална фикция.

На сцената на този театър в последните дни иначе антагонистите за мнозинството, каквито са Бойко Борисов или Сотир Цацаров, внезапно станаха добри герои. Внезапно монолитното тяло на някакъв измислен Народ се оказа доволно от своите Лидери, смирено предоставяйки им още повече власт.

Това е моментът, в който случаят с Джок Полфрийман достига нов етап спрямо други скорошни и крайно проблематични действия на властта срещу хора и групи. Моментът, в който вече няма пречки изпълнителната власт да играе срещу повелите на конституционния ред в републиката, ведно със съдебната, докато т.нар. „четвърта власт“ любезно строи нови и все по-комфортни сцени и зали под формата на купени медии и продажни журналисти, в които Народът да ах-ка по справедливостта и мъжеството на своите Лидери.

Всички подробности и обстоятелства около престъплението, наказанието, поправянето, условното освобождаване и прочие около Полфрийман настрана. Същественото вече е друго:

Законът невинаги е справедлив, но винаги може да бъде променен, за да стане такъв. Когато обаче законът се оказва ненужен, а за справедливост се посочва някакъв абстрактен морал и в крайна сметка – вендетата от едни по-стари времена, значи обществото, за което този закон се отнася, се е отказало от собствения си живот като такова; значи се е разпаднало напълно и е оставило всичко общо в ръцете на някой друг. И да, в крайна сметка, ако абстрактното тяло, което играе ролята на народ с посредничеството на медиите, никога не прости на един човек, бил той и чужденец и убиец, че е нарушил закона, но с готовност ръкопляска на своите лидери, когато не просто нарушават закона системно, но и вече спират да се съобразяват с него, значи демокрацията е окончателно мъртва.

Какво да се прави?

Нищо от тези процеси не е ново и не е станало за една нощ. Но достигаме критична точка. Нека не се заблуждаваме отново, че идвали избори и затова положението е толкова нажежено, но че щяло да утихне после. От няколко години насам България се намира в перманентна истерия – преди, по време на и след избори. Те отдавна не са определящи за задълбочаването на антидемократичните искания и политики, а просто техен фон.  

Като колектив, ангажиран тъкмо с това да влияе върху публичния дискурс в посока на повече демократичност, повече справедливост, равенство за всички, отказваме да снишим глава и да се примирим.

Призоваваме всички наши читатели, познати, приятели и другари; всички интелектуалци, активисти, ужким обикновени хора, с чието мнение властта злоупотребява в свой интерес; всички, отказващи да се снишат:

Днес, 25.09.2019 г., от 18:30 ч. в София пред Съдебната палата има протест срещу предизвестения избор на новия главен прокурор Гешев. Но не бива да става дума само за него – той е просто аватар на безмилостната пасмина, претендираща, че говори от ваше име, докато унищожава живота ви. Участвайте в протеста!

Независимо от позицията ви конкретно по отношение на случая с Джок Полфрийман, разберете: България се фашизира! Действайте сега!

Говорете с близките и приятелите си за това какво се случва! Бойкотирайте медиите на властта! Организирайте се за протестни действия! Стачкувайте срещу придворните ѝ бизнеси!

Защото вече с всеки изминал ден става все по-непоправимо късно…

Заглавно изображение: фотография на Константин Мравов

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon