Тук публикувам 2 от матуритетните ми анализи за 11 клас. Обнадежден съм, че частните ми ученици ги разбират, харесват и изкарват редовно  над 5.50 с тях и подобните на тях. Това не е хвалба, а "факт неоспорим". Длъжен съм да добавя, че тези материали не са включени в публикуваните от мен помагала. Дано свършат работа и на някой колега в трудната Голготата на държаното даскало!

“Спи езерото”

(„пейзажът на душата”  и докосването до идеала)

 

„Спи езерото” е творба с ключово значение в поетичния цикъл „Сън за щастие”. В нея творецът отново съчетава в цветна мозайка от слово пейзажа на природата с „пейзажа на душата”, за да изобрази и докосне незримата красота на съвършенството.

     “Спи езерото” е блян по абсолютния покой. Природната прелест е застинала и неподвижна. Творбата е песен за вечната и непроменяща се природна хармония. Лирическата миниатюра носи и очарованието на постигнатото мигновение на идеала.

     Стихотворната творба носи характерните черти на пейзажната лирика. „Спи езерото” е музикално-образна метафора на природна картина, застинала в художественото пространство. Авторът олицетворява езерото като живо същество. То “спи” в своята вечност, непроменяемост и величие. Езерото е една част от природата, в която се събират тишината и застиналото великолепие на действителността.

Част от природната красота са и белостволите “буки”. Извисяващи се, те сякаш пазят със своите клони водата от вятъра, както и хармонията от силите на хаоса. Техните „гранки”, клони, цветове сякаш са част от вълшебния сън на водата.

     Тъмните глъбини на езерото също носят посланието на тишината, но те са и художествена алюзия за вечната същност на природата, за нейните тайни, недостъпни за човека:

 

и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки

 

     Доминиращо  е усещането за неподвижност и статика. Дори отронения лист само за миг нарушава природната хармония, за да подчертае безсилието на отминаващото време. Редуващите се действия („треперят”, „шепнат”) сякаш се поглъщат и не се отразяват на застиналото езеро. То е „замряло”, спящо в тишината.

 Инвенциите на автора, които се пренасят и върху читателя, са чувствата на душевен мир, на постигнат блян. Лирическият говорител предава природното съвършенство, за да се почувства част от него, за да се слее с него.

Определяща художествена черта на лирическите отрязъци в цикъла е неподражаемия лаконизъм на израза. В две строфи от по четири стиха поетът въплъщава богата гама от образни, звукови, символни асоциации и фрагменти. Чрез мелодични асонанси (чести повторения в думите на сонорните съгласни р, л, н) авторът постига музиката на стиха.

Пейзажът е одухотворен със средствата на художественото олицетворение. Природните реалии (езерото, буките) придобиват свой глас, присъствие и очарование. Стихотворението е изящна лирическа миниатюра с образен поетичен език и богата символен подтекст.

“Спи езерото” по своята същност и художествено внушение носи не само естетическата наслада от съвършенството на лирическия изказ. Идейната сърцевина на творбата достига до осъществения духовен блян. “Спи езерото” е изваяната в думи хармония на природата и битието – вечна като самото време.

“Пловдив”

(самотата и страданието на творческата личност)

 

 

Елегията „Пловдив” е типична проява на творческата чувственост на Дебелянов. Тя носи неповторимото изживяване на Дебеляновата поетична емоция и характерните черти на Дебеляновата поетика. В оригинална художествена форма поетът е въплътил своите мъка и горест, своето съкровено страдание.

“Пловдив” носи в себе си ясния и неповторим отпечатък на “нежната” Дебелянова поезия. В творбата мотивът за самотата е развит и илюстриран художествено чрез преживяванията на лирическия герой. В неговия мрачен свят, без отправната точка на дома, властват забраната на любовта и невъзможността за духовен полет.

Светът на Дебеляновия стих е светът на спомена. Поетът се връща назад във времето, търсейки още  в детските години генезиса на своята обреченост. Обикновено връщането в детските години на лирическия герой е свързано с носталгия и мили спомени („Скрити вопли”). Но в “Пловдив” внушението е контрастно – детството е изпитание, горест, безперспективност:

 

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!

 

Символ на поетичната самота, на особеното чувство да бъдеш различен от другите става един град “Пловдив”. Градът съчетава в себе си елегичните изживявания и спомени  на поетичната изповед.

Поетът ни въвежда в типичния за стиховете му мизансцен – „скръбен град”, в който лирическият герой се чувства „загубен” и самотен. Лирическият “аз” странства по улиците на този  град без цел и посока на своето лутане. Мотивът за вечното скиталчество („бродя”) на деликатната поетова душа се преплита със знаковите изображения на тъмнината и мрака. Образът на скитника-евреин, липсата на отправна точка в живота са твърде характерни моменти в светоусещането на Димчо Дебелянов. Според лирическото изживяване градът и животът са “пустош”, в която съществуването губи смисъл, а мъката е всекидневен придружител на поетичния персонаж. Натрупването на смислови синоними като „стъмни”, „буря”, „черни”, „пустошта огромна” излъчват минорно настроение, безпътица и безнадеждност. Епитетите „едничък”, „сам”, „загубен” подсилват усещането за изолация от другите, за невидимата бариера между лирическия индивид и останалите хора.

 В ограниченото, тъмно пространство на града-затвор няма място за духовен полет и мечти. Дори най-съкровените, възвишени човешки копнения като мечтите са осъдени да бъде “пленни” на жестоката действителност.

Скръбта е хиперболизирана в безкрайност, сравнена с безпощадна буря, безмерна и унищожаваща. Закономерната кулминация на вътрешния песимизъм идва с осъзнатата липса на дом и път, с недостъпния, „забранен” плод на любовта и нежността. За да засили тъмните краски поетът добавя забраната да бъде докосната тази любов. Лирическият герой е лишен от най-важното в човешкия живот – взаимната обич. Самотата му е предопределена.

Така в сонета “Пловдив” художественият свят на Дебелянов е ясен, изразителен и завършен. В него лирическият “аз” е скитник без дом, без надежда и посока. Той е лишен от красивите мигове на любовта и полета на мечтите. Градът е мрачен и тъмен, пространството затворено и ограничено. Животът се превъплъщава в безсмислени странствания, в лабиринт без изход.

В творбата като изящен лирик Дебелянов се обръща към сонетната форма. Той спазва стриктно изискванията на този литературен вид и по-точно на италианския сонет - 14 стиха, разделени на две четиристишия и две тристишия (два катрена и два терцета). Художествените настроения са изразени чрез красноречиви и пластични образни и езикови средства. Натрупването на смислови синоними нагнетява минорното настроение. Използването на изразителни сравнения, сполучливи инверсии обогатяват поетичната реч.

В сонета “Пловдив” страданието е императив, липсват надежда и перспектива. Но страданието на един гениален поет придобива красивите и възвишени форми на поетическия изказ. Излято в рамките на изящното слово то предизвиква съпричастие, катарзис и естетическа наслада.