Седях до Еовин на диванчето пред кабинета на гинеколожката и гледах с разширени от вълнение очи малкото сладко нещо, което малко нестабилно се клатушкаше на крачетата си пред нас, смучеше вода от шише с биберон и любопитно ни разглеждаше. Беше опаковано с яке и шал, без шапка, имаше русичка коса и красиви очи с дълги мигли. Така се загледах, че започнах да усещам познатата буца на вълнение и тъга в гърлото си... После влязох на преглед, след което ме пратиха на изследвания... и след като излязох от клиниката, поех за вкъщи и преброих оставащите си пари (които ще ми трябват и за евентуалните лекарства) се депресирах безкрайно много. 40 лева до 5-ти декември, когато нашите ще ми преведат парите за месеца, които си получавам от тях. 40 лева, с които да си изкарам карта за градския, да се прибера тази седмица до Димитровград, както планувах, да си платя лекарствата и пак да ми останат пари да живея. 40 лева. А мама не трябва да знае, че парите не ми стигат... По дяволите...
С една дума прибрах се вкъщи и му ударих един рев, който хвърли в ужас половинката (и мен), аз направо си излях сърцето. Как може да сме такива мизерници бе, как ще живеем, аз не мога себе си да оправя, а какво остава за едно бебе... И рев, и нареждане и... уф.
Защо пиша това тук? Защото се замислих колко мизерно се чувствам когато става дума за мен и не ми стигат парите за лекарства... а как ли бих се чувствала, ако парите не стигаха за собственото ми дете?
Сигурно щях да умра от мъка...
Сбогом мечта-за-бебе. Върни се някога, когато можеш, когато вече съм започнала работа, когато съм пораснала и съм спряла да плача.. Сега съм твърде зле за да продължа да те подхранвам... Просто си върви...