Как родих Траяна - спомени на Таничка в отделен пост.:)))

от Tanichka на 07 януари 2007, 21:24

Категории: Здраве - Семейство - Нещата от живота - Любов
Ключови думи: щастие , бременност , опасности , рискове , безразсъдство

 

Тези мои мемоари покрай появата на бял свят на Траяна се подвизаваха като коментар към прекрасния пост на Дарла-Дейзи "Коя е най-смелата ти постъпка?". Слагам ги като отделен пост тук, стига са се влачили само из коментари...:)))

Подобно на Дарла и на други жени, явно ние жените не мислим трезво и разумно, когато стане дума за дете.... Поемаме рискове, които не са за поемане и поставяме под въпрос семейството си, за да родим дете... Разумно ли е това? Не е ли? Ние мислим по един начин, околните мислят по друг, кой може точно да премери къде е границата на разумното... Онова, което е разумно за едни, е егоистично за други. Всеки поема сам риска и носи отговорността за последствията. И колко е добре, когато всичко свърши добре, както е в моя случай - тогава някак чудотворно излиза, че рискът е имал смисъл и е било добре, че си го поел... А ако не беше добър края - как щеше да изглежда решението ми в такъв случай? Кой знае...

И моята най-смела (по-скоро най-безрассъдна) постъпка е свързана с раждането на дете. За ирония – не на първото (сина ни Калоян) преди почти 12 години, което премина с много болки и други глупости, но си беше едно нормално раждане… Думата ми е за второто ми преживяване – идването на бял свят на дъщеря ни Траяна, преди почти 5 години.

Интересното започна така: някъде през 5-тия месец започна едно внезапно дебелеене, не е за разказване. Аз естествено се затръшках за вида си и за цифрите, вместо да алармирам гинеколожката ми, моя добра приятелка, която дори лъжех нагло за цифрите. Тя, обаче, мацка печена, забеляза веднага надуването ми и веднага ме повика на преглед. Разбира се, замери кръвното. Ха, ето го проблема!

Отначало, първата седмица мърдаше, но в едни приемливи граници. После, внезапно, без културно предупреждение, хвръкна към 170-100. Аз настоях най-глупаво да го "контролирам в домашни условия" и така загубихме още няколко дни. След това обаче, с въже на врата, занесоха протестиращото ми туловище в родилния дом, да съм „под контрол”, един мартенски ден, само ден преди рождения ми ден.

За онези, които вече са попрочели за лицето GeorgeAtha, законен отец на чадата ми, няма да е изненада, че в онези тежки за мен мигова, той пак се подвизаваше из чужбината, В деня, в който постъпих в болницата, той летеше обратно от САЩ и докато ми попълваха документацията в болницата, той игриво ми звънна от летището в Амстердам: „Идвам си!”. Моят кратък и съдържателен отговор беше: „Ох, аз май си отивам”… Диагнозата беше пре-еклампсия (това състояние се случва при бременни около 8-9 месец и се налага спешно вадене на бебето). Как се прави това в 5-ия месец, освен вадене на части?

Започнаха едни няколкодневни битки за по-драстично овладяване на хипертонията, но въпреки широките усмивки на една компания анестезиолози (чудесни лекари и приятели на моята гинеколожка), аз дочувах „тактичните акушерки”, които мило ме наричаха „status abortus”. …

Разбира се, веднага ми поставиха за обсъждане въпроса „Струва ли си риска за моето здраве, при положение, че имам жив, здрав и умен син? За какво ми е второто? Ще ме убие…” Не мога да кажа, че тогава съм била „смела”, просто съм била наивна и твърдо убедена, че второто ми дете ще живее, знаех го. Значи отказвах всякакъв аборт и продължих „да износвам”….

Последваха напрегнати дни, които прерастнаха в седмици битки с кръвно приближаващо 200 /120. Постепенно целият ми организъм (иначе здрав по принцип) започна да отказва – бъбреците ми продънено изхвърляха албумин, който ми вливаха венозно, но аз тарикатски си го изхвърлях пак… Вливаха ми всичко, което може да се влива – хуманоалбумин, глюкоза, кръв, … Да не объркам нещо, доктори блогери, простете ми, беше преди 5 години… Само да кажа, че една банка хуманоалбумин струва около 200 лв и в аптеките имат обикновено само по един брой, а на мен дълго (особено след секциото) ми вливаха по 2 бр дневно...

След проблема с бъбреците ми, внезапно се събудих една нощ с убийствена болка в дясното ми коляно - появи се тайнствена инфекция, ортопедите бяха смаяни как е влязла там, последваха пункции за изваждане на гъста като суроватка смес, а аз озвучих красиво болницата, но наоколо си мислеха, че раждам в леглото си… А поради деликатността на състоянието ми, нищо не можеше да се лекува преди „плодът да се извади”…

После гипсираха за два-три дни крака ми и едвам се движех с патерици, но поради ужасните болки – махнаха гипса. А и бях непрестанно скачена за системи. Инжекциите и хапчетата за хипертонията бяха почти през 2 часа. Радвах се на прекрасни грижи от всички съмишленици на битката по спасяването на упоритата бременна, но имаше и много гинеколози, които идваха да поговорят сериозно с мен и да ме питат "Защо, по дяволите, правя тези експериметни с живота си. Наясно ли съм, че „плодът” ще е много под килограм и вероятно ще е увреден от недобре снабдената с кръв плацента? Готова ли бях да гледам увредено дете?" Аз смятах, че бях…

Все по-тежко можех да дишам, поради недобре работещите дробове и огромните килограми (половината от които бяха задържана вода) и лежах полуседнала, на 4-5 възглавници, но пак не поемах добре въздух. Непрестанно имах прегледи, ехографи, бяха ми дали лична машина за слушане на тонове до леглото и почти си стоях свързана към нея. Идваха кардиолози, за да следят сърцето ми и пулмолог, за дробовете ми…. Аз, обаче, още си въобразявах, че ще износвам още 3 и половина месеца и ще раждам „нормално”, щото секциото е „травмиращо”…

Накрая, една събота към края на април, след една криза с дишането и рязко увеличения албумин, направиха консулт със специалист, който установи отказ в десния бял дроб. Веднага насрочиха секцио, но вместо в родилния дом, където аз исках, защото бях у дома си – в Окръжна болница, Пловдив. Защо?- възпротивих се аз, тук ми е добре.

Дори не ме слушаха. Значи в понеделник, 24 април ще имам бебе!, казах си аз. И то на 24-ти, защото и Калоян е роден на 24-та дата. Чаровната анестезиоложка д-р Веси, с която покрай битките повече от месец се бяхме сприятелили, спокойно обясни, че там има всякакви отделения, особено най-добрия в града „Сектор за недоносени”, нали ще „раждам” бебе? Ехографът установи, че миниатюрното същество в мен е жена, което умножава шансовете й за оцеляване като недоносено (говорим за плод в 30-та гестационна седмица = 6ти месец)…

Аз си мислех, че просто ще си стана от леглото, куцаща и огромна, и Жорко ще ме закара до Окръжна понеделник сутринта, ще родя, и едва ли не ще си тръгна след ден-два… Нещо такова. Зле съм, ама мисля, че се чувствам някак добре. Лудост!

Понеделничната априлска сутрин, студена и ветровита, бе огласена от воя на линейката, с която ме откараха до Окръжна болница, придружена от шефа на ОАРИЛ отделението, прекрасен човек, който почина седмица след кръщенето на дъщеря ни…, плюс още един анестезиолог, готов до зъби за операцията. След линейката, Жорко със Снежана (гинеколожката, която също оперира секциото) плътно отзад.

А на мен ми е смешно - защо пък толкова тръшкане. И ужасно страшно, че ще ми режат непокътната плът. НО пък ще извадят момата - със замислено име Траяна, при положение, че тя не "изтрая" и 5 нормални месеца в мен. Напред!

Сложиха ме в количка, а аз се възпротивих активно, срам!, нали ще ме види някой познат в болницата?! Не, ще си ходя на самоход. Докторите около мен почти ме зашлевиха…Операционната беше пълна с лекари, имаше около 30-тина души и вече почнах да изтръпвам… Бях почти мъртва от страх… Последното, което чух беше кръвното ми: 250-165. По-късно си мислех, че е било халюциниране, но епикризата го потвърди…За мое успокоение, шефът на отделението допусна моята гинеколожка и двамата анестезиолози да участват в операцията, което ми звучеше после невероятно (макар, че те си знаят)...

Е, после прекарах почти седмица в ОАРИЛ, а после още една седмица в Интензивното кардиологично отделение на Окръжна болница. Видях бебето си на петия ден - най-малката мишка в кувьозите, крива, грозна с ребра по-изпъкнали от тези от Освиенцим. Бореше се за живота си със същата упоритост, с която днес чете, учи, и прави всичко...

След почти година лечение, аз си бях пак почти същата (малко по-огромна...), за щастие без сериозни последствия, поне засега!

Важното беше резултата: една миниатюрна Палечка, с тегло 1200 гр и ръст 37 см, която прекара около 20 дни в кувьоз и още 25 дни в Отделението за недоносени. Изписаха я с внушителното тегло от 2кг 300 гр на почти двумесечна възраст и се забавлявахме да я разхождаме по улиците в „кенгурото”, а разни баби крещяха по мен, че съм си извела новороденото едва на 3-4 дни, а „новороденото” си обръщаше главата към тях и ги гледаше втренчено…

Следяха развитието й до края на втората година - имахме предупреждение, че ще е със забавено развитие. Проходи на 1 и 2 месеца, проговори малко след това. На 3 години знаеше Бг азбуката и коя буква на кое животно е... На 4 и половина проговори на английски, а сега на 5 и половина чете на английски както брат й не можеше на 7 да чете на български.... На 3 години психоложката, която я следеше я вписа в дисертацията си като "казус" и каза, че определено сме вечеряли с Господа... Е, малко ми беше приседнала в гърлото вечерята, но сме били на една маса, определено....:)))

Е, всичко е добре, когато завършва добре! Просто всички сме имали късмета да останем живи и здрави, за което сърдечно благодаря на Господ, лекарите и невероятния ми мъж!

След година направихме голямо кръщене, почти като мини-сватба, и гордите кръстници Снежа (д-р Топалова) и Веси (д-р Коева) бяха много красиви с чаровната си кръщелница Траяна. После яли, пили и се веселили.

Това е.

Струвало си е... - за да можем днес да си правим щастливи муцунки!