...да бъда майка?

Да, знам, много хора биха казали, че щом си задавам този въпрос, значи не съм готова. Някой би казал пък, че една жена почти никога не е готова да бъде майка, затова да се хвърлям смело през глава, пък после то всичко ще се нареди само....

От друга страна има жени, които за това мечтаят и копнеят от както се помнят, има други, които в един момент осъзнават, че времето е дошло, че така нареченият майчински инстинкт е проговорил... Други дълго време са отлагали, а в момента, когато решат, че желаят, се оказва, че има проблем и тогава започват да го искат повече от всичко на света...

Толкова много има писано по въпроса, целта ми не е да правя анализ. Искаше ми се да си изясня въпроса за себе си.
Не зная какво е майчински инстинкт. Не съм го почувствала още, а предполагам, че ако го бях почувствала, щях да разбера.

Струва ми се, че искам да бъда майка, но ме е страх. Дори и да оставим настрана притесненията, че няма да се справя - защото някак имам вътрешно убеждение, че ще мога, и многобройните физически неприятности, които трябва да се изтърпят - защото това бих го изтърпяла в името на един нов живот, дори и оставяйки настрана тези неща, има нещо, което ме спира.
Макар да мисля, че сега е тъкмо точното време и да се чудя дали ако го отлагам все повече няма да бъде вече късно. Не по принцип късно, има жени, които раждат и по-възрастни, а късно за мен самата.
Но трябва ли само това, че сега е подходящият момент да ме води?? Не трябва ли да изпитам някаква необходимост от това да бъда майка? Защо преценям всичко само с трезв разум??
И другото, което най ме плаши... Да, признавам си - ужасявам се от мисълта, че после вече нищо няма да бъде същото. Аз няма да бъда същият човек, начинът ми на живот вече няма да бъде същият. Страхувам се, че до някаква степен ще трябва да се отрека от неща, които съм обичала да правя преди това. Страхувам се, че никога вече няма да имам свободата да решавам само за себе си.
Знам, че звучи егоистично, знам ...