Майката:  Мишо, свали си краката от масата, когато се храниш?
Мишо: Няма пък!
Майката: Чуваш ли, какво ти казвам?
Мишо (нацупено) : Аз пък тогава няма да си изям супата! Искам ти да ми помагаш със супата.
Майката (вече леко раздразнена): Ти можеш сам, вече си на 5 години и в детската градина знам, че се храниш сам.
Мишо остава супата си непокътната и чака (знае), че мама най-накрая ще вземе голямата лъжица и ще му напъха всичко в устата. Всъщност Мишо наистина може сам, но е открил, че ако продължава да настоява, да се запъва и да не си яде супата, то мама най-накрая ще го нахрани, а той ще е спечелил битката за надмощие с нея. Не че Мишо се чувства голям, а просто иска да провери дали "отвъд оградата тревата е зелена". :-)

Сценарият е измислен от мен, но като майка съм срещала подобни и далеч по-предизвикателни, уникални, шокиращи, комични, зашеметяващи тестчета от 4 годишния ми син. Сякаш иска да ми каже - "ха, да те видя сега, наистина ли си толкова добра, колко искаш да ми докажеш, че си?" :-)  Ами, старая се, сине!  Никой не ме е учил да ставам родител, но определено ми харесва, че ме караш да се замисля за тази наша велика отговорност - да бъдем родители и да възпитаваме децата си!  След 10-тина години, пак ще си говорим, а дотогава не ми остава нищо друго, освен да прилагам съветите на д-р Рос Кембъл от неговата книга "Детето - как да го обичаме истински". Ето част от тях:

Детето - как да го обичаме истински
Д-р Рос Кембъл
С, 1994 Издателство Нов Човек

  "Родителите трябва да постъпват гъвкаво, за да  могат когато се налага да сменят похватите си. Те трябва да са способни и да се извинят. Нуждата от смяна на решението и от извинение е нормална във всеки дом.
 
Да бъдем гъвкави с цел да променяме уместно възпитателните си методи и да бъдем твърди са две различни неща. И двете са съществени. Твърдостта преди всичко включва нашите очаквания към детето и неговия отклик на молбите им. Ако очакванията ни са сурови (например, да очакваме от 2-годишно дете веднага да откликва на първата ни молба) ние постъпване неоснователно. Едно нормално двегодишно дете по природа е настроено негативно през повечето време и е твърде непослушно и предизвикателно. Но това е нормален етап от развитието му, нека го наречем " негативизма на 2-годишните". Тогава наказанието е неоправдано. Разбира се, любящите родители на 2-годишните трябва да бъдат твърди, но твърди в ограниченията, не е наказание. Тези родители трябва да контролират поведението на детето си чрез нежно маневриране - чисто физическо, например като повдигнат, обърнат, насочат или поставят в правилна позиция.

Този "негативизъм на 2-годишните" е съществен за нормалното детско развитие. Това е един от начините всеки от нас психологически да се отдели от своите родители. Може да изглежда като предизвикателство, но е коренно различно. Една от разликите между предизвикателството и негативизма на 2-годишните е войнствеността. Негативизмът у 2-годишните е нормален и не трябва да бъде наказван. Войнствената предизвикателност, от друга страна не може да бъде търпяна, а трябва да се справим с нея.
 
В процеса на растежа се засилва и способността на детето да откликва на устните молби и в периода 4 и половина години (за различните деца е различно) родителите могат да очакват детето им да откликне на първата ми молба. Ако не го сторят, знаят, че ще бъдат предприети мерки. Разбира се, те са свободни да изказват мнения по въпросната молба и евентуално да задават въпроси.

Страшно важно е да запомните, че да бъдеш твърд не означава да бъдеш нелюбезен. В очакванията си ние трябва да бъдем твърди и настоятелни,но бихме постигнали повече, ако ги изложим любезно. Любящата строгост не изисква от над да бъдем ядосани, гневни, гръмогласни, властни, с една дума - нелюбезни.
 
Един от най-важните уроци при възпитанието е, че всяко дете трябва да изпита едновременно всички форми на любов. То се нуждае едновременно от зрителен контакт, физически контакт, съсредоточено внимание и дисциплина. Детето трябва да почувства нашата любов и строгост заедно. Тези неща не се изключват взаимно. Да бъдеш строг не означава да си по-малко привързан. Нежността ти не намалява строгостта, нито увеличава снизходителността. Липсата на строгост и ограничения насърчават снизходителността, но любовта и привързаността не  го правят.
 
Когато родителите  съзнателно са положили всички любящи и възпитателни мерки, а детето си остава  войнствено предизвикателно, те трябва да го накажат. Този вид предизвикателство трябва да бъде спрян. Наказанието трябва да бъде достатъчно твърдо, за да отстрани войнственото предизвикателство, но то трябва да бъде и умерено, доколкото е възможно, за да предотврати проблемите, които току-що обсъдихме. Ако заповедта или обяснението са достатъчни, за да премахнат предизвикателството, защо е нужно да сме по-сурови? Ако изолирането на детето в стаята му за известно време е достатъчно, добре. Ако отнемането на някои негови привилегии ще премахне предизвикателството, постъпете така. Нека сме наясно, понякога телесното наказание е необходимо за премахване на войнствената предизвикателност, но само като крайно средство."


Не зная вашето мнение, но аз не поддържам телесното наказание (пляскане, удряне, извиване на ухото, шамаросване и т.н)  като възпитателна мярка при децата. Ако един родител прибягва до такива действия, то ми се струва, че по този начин се разтоварва от напрежението си и признава своята слабост над ситуацията. За да бъда честна ще кажа, че ми се е случвало да напляскам по дупето детето си.  Но, откакто взех решение да не го правя, виждам наградата от себевладението си.  Особено трудно е да се прояви в атмосфера на изнервеност, безсъние и ако има една или две баби-защитнички, които ти казват, "Абе, какво му правите на това дете?".  Та, възпитанието не е шега работа! Сигурно затова много родители са се отказали да възпитават децата си?! 
Мда, кога ли ще отворя училището си за родители...?