В началото на това най-дълго пътешествие в живота ми стои една международна конференция, в която моят съпруг е участник. Семейният съвет се събира на кратко заседание. Гошо предлага да пътува за Китай като бял човек, т.е. с жена си. Жена му не се съпротивява и приема да бъде придружаващо лице. Заседанието се закрива. И започват приготовления: резервиране на самолетни билети, търсене на информация за забележителностите на Пекин, обмяна на валута...

На 5 август 2005 г., в едно дъждовно и хладно лятно утро, излитаме с “Аерофлот” от София. С нас пътува и Цена, колежка и приятелка на Гошо от детството, която също участва в конференцията. Аз не съм се качвала на самолет от ученическите си години и мъничко се страхувам от това, че ще се отдалеча на километри от земята. Но яркото слънце, което ме посреща приятелски над облаците, стопява моите притеснения. Скоро под нас се появяват поля и гори, прорязани от пътища, тънки като конци... Все по-често виждаме селища и това означава, че наближаваме Москва. Затягаме коланите (бр-р-р-р!) и се насочваме към летището. Понеже местата ни са близо до единия от колесниците, Гошо ме предупреждава да не се стряскам, когато чуя шума от свалянето му. Е, не е толкова силен.

След успешното приземяване един дълъг ръкав ни “изсмуква” от “Ту 154” и ни “изсипва” в терминала на “Шереметиево”. Престоят ни е кратък и ние го използваме, за да разгледаме многобройните магазинчета на летището. Впечатлена съм от матрьошките – красиви, пъстри, в някои комплекти броят им достига 15, а цената им... Не помня, паметта ми блокира при такива стойности ;).

Пътуването от Москва до Пекин минава спокойно, само дето стюардесите до една са намусени и сърдити и изобщо не се трогват от това, че им отговаряме на чист руски език, когато ни задават стандартните си въпроси. Червената линия на монитора, представяща изминатия път, постепенно нараства и ето, вече почти докосва кръгчето, с което е маркиран Пекин. Усещам, че слизаме, но защо все още не виждам земята през илюминатора? Толкова ниски ли са облаците? Пистата се появява пред погледа ми в последния момент, заедно с някакви километрични надписи край нея, на които се мъдрят йероглифи. Няма грешка, в Китай сме!

Чинно минаваме през паспортния контрол, където един граничен полицай поне три пъти сверява действителния Гошо със снимката му, преди да сложи печата. Казват, че на монголоидните ние, европейците, изглеждаме също толкова еднакви, колкото и те на нас. Като се замисли човек, има логика в това.

Понеже в Китай може да се заплаща единствено и само в юани, обхождаме обменните бюра на летището. Курс купува за долара, разбира се, е главоотрязващ и ние се поздравяваме за усилията, благодарение на които още в София се сдобихме със 76 юана и 5 дзяо* – достатъчни, за да се придвижим и тримата до човешко място с човешки обменен курс.

Излизаме от терминала на летището и се отправяме към автобуса, който би трябвало да ни откара до Friendship Hotel. Докато чакаме да тръгне, обсъждаме атмосферните условия. Въздухът е горещ и наситен с влага, а слънце на хоризонта не се забелязва. Решаваме, че просто утрото е облачно. Следващите девет дни в Пекин обаче показват колко прибързано и повърхностно е било заключението ни. Ясно, синьо небе така и не видяхме, а когато слънцето все пак се появяваше някъде там, горе, изглеждаше като в някакъв мираж – пелената от влага му пречеше да засияе. Описвам всичко това подробно, понеже ме впечатли не по-малко от Забранения град, да речем, и още в самото начало ме накара да се почувствам наистина в друг свят – странен и загадъчен.

По пътя към хотела се запознаваме с предградията на Пекин, които рязко контрастират с модерния летищен терминал. Стари и мръсни сгради с грозно остъклени балкони неволно извикват в съзнанието ми картината на софийските жилищни комплекси. В един момент родните блокове с разностилна дограма и явни следи от допълнително “облагородяване” започват да ми се струват съвсем прилични.

Невероятно лесно откриваме хотела, след като слизаме на автобусната спирка. Всъщност той представлява комплекс от няколко сгради с добре оформени и поддържани алеи и зелени площи. Още на рецепцията се сблъскваме с нещо, което не сме очаквали – езиковата бариера. Две млади момичета и един момък посрещат гостите в четиризвезден хотел и – уверявам ви – общуват трудно с тях на английски. (Тук изобщо няма да засягаме въпроса за владеенето на някои екзотични езици, например немски, френски или испански.) А хотелът често е домакин на международни прояви, в които участват и хора от бялата раса...

Централната сграда на Friendship Hotel




Конферентната сграда на Friendship Hotel,
обляна от вечерна светлина

Нека да го таксуваме като необяснимо и да се настаним по-бързо, защото след безсънната нощ ни се полага кратка почивка в началото на новия ден. Трябва, наложително е да съберем малко сили, за да преборим дискомфорта, породен от часовата разлика. Стаята ни изглежда съвсем четиризвездно. Най-много (след климатика) се радвам на меките бели чехли, каквито до този момент не са ми давали в никой хотел.