И така – имаме цял запазен ден за Animal Kingdom. Очакванията са като за някакъв вид зоопарк, плюс "още нещо”, ама кой го знае какво ще е още нещото... Отдалеч изглежда като тропически резерват с буйна растителност.

След обичайните проверки за гранатомети (вече знаете всичко за тях от предишните 4 части на този пътепис), влизаме навътре и започват леки семейни търкания накъде да потеглим първо – информирани сме, че секцията с Африка и сафарито „си заслужавала много”, но от друга страна подрастващите имат нужда от допълнително повдигане на адреналина и настояват за нови и нови подвизи по ролъркостъри.

Местният Хималайски ролъркостър, с Йети, бил просто „убиец’ – убедена съм, че е убиец, и то на всичко позитивно у мен, както и всеки друг негов побратим, но аз ще го издържа геройски и този убиец...

 Искат непременно да видят и динозавърската атракция (от филма Dinosaur). Animal Kingdom е доволно огромен парк и предлага още безброй секции и закачливи места, но днешната 35-градусова жега, пропита от почти 100% влага, не ни дава особен хъс за бродене по селца и разни там паланки из множеството джунгли наоколо...

Решаваме да караме по гореспоменатия ред – първо отиваме на игриво сафари, после при „убиеца” Йети и накрая, ако още мърдаме, динозаврите да изядат каквото е останало от нас.

А ако има сили останали у нас за още секции – ще му мислим чак тогава.

*  *  * 

Секцията „Африка” ни посреща с опит за пълна автентичност – големи африкански дървета около мънички африкански сградички, приютили всякакви магазинчета за животворни напитки, което е добре. За автентика не знам, но да пиеш в тази жега е голям лукс. Е, няма как да минем без  неизменните лавки, продаващи тонове хотдог, бургери, сандвичи, палачинки, десертчета, и основната храна за местното народонаселение – сладолед в изобилие... Но пък е радост за окото, че поне лавките са живописно приютени в африкански колибки.


 

Не бива да пропуснем централна забележителност на Animal Kingdom – огромно дърво, чийто ствол е инкрустиран с всевъзможни африкански животни. На пръв поглед и по-отдалеч дървото изглежда подозрително естествено. На втори поглед също, сякаш хей така си е порасло тук, с всичките животни по него. Наоколо е пълно с почитатели, желаещи да го увековечат на снимка.

    



Щракваме го и ние, но нямаме много време за снимки, ние бързаме по задача. Гоним час – часът за началото на сафарито.

Нали забавленията в увеселителните паркове са по график, следващото се пада след доста време. Та, ако искаме да подрусаме дупетата си край лъвове и зебри,жирафи и слонове – трябва да ги накараме да крачат стегнато в забързан ход в набелязана посока.

Няма време.

Докато съсредоточено бързаме, хвърляме и по едно око на природните красоти около нас. Брей, какви цветя растяли в тая пуста Африка! Истинска прелест, страхотно! 

 

Опашката за сафарито е внушителна – нали все пак сме в сърцето на Африка, разбираш ли, има голям интерес към сафаритата... Ще разгледаме резервата „Harambe Wildlife Reserve”, пълен с опасности и тежки оф-роудни изпитания.

Абе, страшна работа ни очаква, братче, изпитание на духа ни. Дано не ни изядат крокодилите!

 
Нареждаме се за почти 40-минутно чакане, за щастие все пак на сянка, че жегата е томителна... За по-пълна достоверност стоим само под скован навес, защото всичко трябва да е в силно африкански стил, и пърженето на сурова човешка плът е неотменна част от автентичната емоция на развлечението – ама като не сме били в сърцето на Африката, остава да им верваме на строителите, че всичко изглежда точно така и там, на черния континент... 


 
Тукашното народонаселение е достигнало съвършенства в изкуството спокойно да чака на дълги и предълги опашки. Достолепно и спокойно, без дори сянка на ръкопашен елемент. И си дават място един на друг във всеки момент на известно колебание на кого всъщност принадлежи реда – „Вие минете!”, „Не, моля ви, ваш ред е!”, „Не, настоявам, ваш е!”.

Е, пичове, ако ще спорите още дълго, да минем ние, че ни е малко топличко? Защо не настоявате да го сторим незабавно? – тъкмо ще ви отменим от тежкото решение чий ред е...  Дразнещо някак идват тези прелюбезности за бойното ни славянско самосъзнание, но нейсе. Peace to all!

Сега, нека разкажа за непосредствено чакащите пред нас -  хамериканско семейство, състоящо се от едър як пергиш и съвсем дребничката му съпруга. Дребна-дребна, обаче тя много държи сама да бута една от онези големи двойни сини колички (тук имаше жълти) за деца на неопределена възраст, споменати в предишна част на този пътепис.

Правя едно две небрежни движения встрани, понеже се любувам на китната африканска природа, и това ми позволява да надникна в тайнствените покои на синята количка. С Жорката вече сме спретнали закачлив бас за възрастта на возещите се вътре  – но и двамата клоним към ученическа възраст, все пак тук децата тръгват на училище на 5 г. Та, хайде на бас че са над 5-годишни, ама въпросът е колко над тези години.

Мдаааа, в количката лежат два добре охранени мутанта на странна видима възраст - но определено възрастта е ученическа, и то доста напреднало ученическа – да речем, момиченцето изглежда на около 7-8, а момченцето на 5-6. Те преспокойно биха могли и е желателно да се движат на самоход, особено пък като се вземе предвид последните им 200-300 преяждания с fast food храница, та имат просто вопиюща нужда сами да мърдат крайниците си.

Но, не. Мама е орлица и пази своите охранени щраусчета. Мама напъва здраво мишци и бута количката метър по метър напред в подлудяващата жега, докато нейния кабалиеро стои с ръце в джобовете на бермудите си и си хортува с нея либовно. И двамата, обаче, са много жизнени и закачливи, и дамата изобщо няма разстроен вид от факта, че оставя вътрешностите си разпиляни наоколо, докато феминистки бута напред наедрялото си поколение... Ето още един красноречив пример за равенство по американски – постигнато с нокти и зъби.

Помръдваме едвам-едвам и приближаваме заветния миг на сафарито със всеки следващ метър – ох, извинете, тук е ярд, макар че не му достигат няколко сантиметра да стане достолепен метър... Гледам семейството с равенството и в един момент на увлечение, аз състрадателно и със стаена надежда допускам, че децата може да са се наранили нещо, или пък да са евентуално дебилни, или да имат друг физически дефект, който са обясни явлението пред очите ни. Жорко ми хвърля един от онези погледи, които ме поставят на място и обясняват всичко...

Веем си с картите на парка, за да раздвижим нажежения въздух. От това само ни става още по-горещо, но някак нервно продължаваме да го правим. Може пък изведнъж да лъхне лекичка прохлада отнякъде, кой знае... Наоколо всички имат залепнали дрехи по себе си. Виждаш мокрите петна и се приготвяш подсъзнателно за напориста био-атака на обонянието си, но не, тя не се случва... Мистерия. Всеки наоколо продължава да си ухае приятно. Който факт определено заслужава леко лирическо отклонение – държа да кажа, че това е едно от нещата, които много, много ми харесват тук по американските земи.

Незнайно как става, но неусетно забравяш, че хората тук имат естествени миризми. Рядко може да те сполети изпотена, лепкава и миризлива изненада. И дори когато попаднеш на жежко място, където всеки простосмъртен би трябвало да е стигнал точката си на топене, някак логично е да очакваш обгазяване с био-продукти. Но не. И тъкмо фактът, че това не се случва, направо ме изнервя, защото го очаквам опъната до лудост. От малка ненавиждам инвазията на личното ми пространство от потни мишници и изпитвам напрегнат страх, предусещайки приближаването й и съм готова да се покрия с невидим похлупак и да спра дишането си за известно време...

За мое щастие, обаче, местните тук са издигнали хигиената в култ – всякаква човешка миризмица е изтъркана за вечни времена със сапун и дезодорант от лицето на земите по тези ширини. Както всеки от нас може да си припомни, имаме горчив, дори лютив опит с ароматите в горещи дни из български магазини, заведения, таксита, учреждения... С всяко посещение в родината ни отнасяме обратно спомена за ароматни мишници на сервитьори, да речем. Или друг обслужващ персонал.

Може и да е човешко да миришеш на естествени аромати, идващи от коя ли не част на тялото, но отлично знаем, че съвременната химия ни е дала средства-чудеса, за да ги елиминираме. Та, нашата семейна единица е доволна от бясната хигиена наоколо  и бързо свикна с факта, че наоколо всеки ухае на сапун и лек приятен парюм. Липсват силни тежки парфюми, които да давят клетия човек попаднал в близък радиус. Ей такива неща си мисля, докато бавно се топя в тая тежка жега. Дишам нажежен въздух, но така и до носа ми не достига потна жилка.

Наближава реда ни. Виждаме, че сафарито съвсем са го докарали на вид – направо си е африканско, откъдето и да го погледнеш – ще ни друсат в почти автентични автобусоподобни джип-МПС-та, през кал и вода, за да видим африкански животни в естествена среда. Е, че как иначе – нали сме в гърлото на Африката.

Отгоре на покрива на „автобуса”, са накачулени куфарчета и багажи, а шофьорите са бойни батковци и каки, облечени в бойскаутски костюмчета с панталонки-бедмуди. Секси, но с професионална жилка. Такива са те африканските шофьори на сафарита.


 
 
Нашият батко се пада много леко мургав, но ние ще вярваме, че е африканец и че си знае пътя. Стъпваме през прага на „автобуса” и просто сядаме в Африката. Седалките са пейчици и още от първите секунди „автобусът” ни друсват много артистично яко, за да знаем какво ни чака. Мда... Поне откъм атмосферни условия са го докарали този парк – дори полъх няма в гадната жега, просто кротко си се топиш в достоверна африканска температура.

Друс още веднъж, и потегляме напред. Нашият шофер държи връзка по радиостанцията с базата, защото в Африка опасността дебне на всяка крачка. Благодарение на радиостанцията разбираме, че има избягал носорог в еди-кой си район на резервата и че леко буйствал, та да сме внимавали да не ни обърне каруцата... Съспенс трилър.

Шоферът натиска страстно газта, и се оглежда, за да избегне опасния сблъсък с носорога. Ако не се друсахме до безсъзнание, можеше и да ми е доста смешно. На децата им е супер весело, без значение дали главата им още се държи на раменете им или са я хванали под мишница. Бухваме се артистично с пълна газ в дълбока кална и мазна локва. Жорката, който е известен в приятелски среди с оф-роудните си страсти, а също и покрай опита си преди години да бутне странично тогавашния ни Land Cruiser 90-ка в една лека пропаст над заснеженото родопско село Лилково, подмята, че всяко добро SUV го може това изпълнение с локвата и калта.Знаем, бе Жорко, и ние „пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так”, само че тук има разярени носорози, не е шега работата, майсторлък иска тая кал. Щото,  докато дойде чичо Славчо от стопанството да ни изтегли от тукашната пропаст с трактора, можа и да ни останат костите разпилени из саваната....Африка не прощава, както сме чували.


 
Теренът на сафарито придобива все по-труден вид и друсането става ежесекунден купон.  Докато се клатим в здрав откат, гледаме да се любуваме на природата наоколо, щото сега ни се е паднало сафари в Африка.

Ха, наоколо почват да щъкат всякакви африканските видове: хипопотами се плацикат в гьоловете покрай „пътя” , както и млади стройни крокодилчета, а едричките им родители се препичат отвън на слънце; разни птици и маймуни издават всевъзможни звуци между боабабите наоколо – виждаме и жирафи, зебри, антилопи, водни биволи...


 
 

На високото хълмче над нас, ама точно над нас, лежерно си лежи лъв. Ей така над нас. Еееее, на втори поглед забелязваш, че всъщност ни дели много умело замаскиран ров, но тук момците са си свършили съвършено работата и излюзия за окото е тотална. Браво, момци, добра работа. Добре е да знаем, че между нас и охраненият Симба има цял един ров. Благодарско за него!


 
След още малко друсане се натъкваме на гореспоменатия „разярен” носорог.Вече определено не е разярен – минало му е. Претака си спокойно по пътя и хич не му пука, че препречва пътя на два африкански „автобуса” с туристи, очакващи да видят поне капка носорожа ярост. Не, не му пука. Бавно, със скорост около метър за час, Рино преминава пред предходния „автобус”. Много му е секси дупето, а той го поклаща бааавно и величествено.

Ние прегръщаме безкрайността. Да остарееш на сафари си е също преживяване май...


 

Покрай пътя започват да избликват гейзери. Движим се по силно пресечен терен, оф-роудистите сред нас се кефят максимално, а останалите си оставяме бъбреците в Африка, но пък успяваме да избегнем на косъм въоръжени до зъби бракониери. Фабулата на пътешествието е напрегната и ни задъхва от сгъстените събития. Но поне се измъкнахме от лапите на кръвожадните бракониери.


 
 
Виждаме лагера им с още димящ огън, мда..., който ми напомня за едни много яки разкази за летящи холандци (кораби, де), в кухнята на които още димяла супа, но на борда нямало никой, ама съвсем никой ... Spooky.

Минаваме и край някоя и друга колиба на местни африканци, които просто са изтичали настрани да уловят нещо,докато ние междувременно можем да хвърлим по едно око на колибите им...


 
Накрая пристигаме на изходната точка, наместваме ръчно бъбреците си по местата и ... – напред към нови пубертетни приключения.

Ако не друго, то поне подобни места значително подмладяват. Действат определено ободряващо с целия този адреналин, тъй като заличава всякакви мисли за периода на времетраенето си. А ние с Жорката имаме нужда точно от това. Много сериозна нужда от това.

*  *  *

Следващото приключение определено затрива абсолютно всякакви мисли и чувства за доста дълго време. Тотално и със замах.

След още малко шматкане из африкански села, пием по една ледена африканска вода, щото в Африка тя е само такава водата – леденостудена, с дребни кристалчета лед вътре, както я точат от африканския поток.

И точно тогаз, у нашия млад момък се поражда една неистовата страст да ни отведе в дебрите на Азия. 


 

 
Азия ни посреща кокетна и ние ще вярваме, че е просто автентична. Азия е тайнствена и „китай-ствена”. Мирише на един мистицизъм, но това може да е от захарния памук, който въртят в близката лавка окичена с индийски надписи. Мургав мазен чичо „иска даде нас сахарин памуг за малка дамма, който опича росов памуг, да? Обича? Не обича?” Малка дамма не отликва на мургав чичо за захарния памук, а след като подминаваме лавката, неин голям батко отпочва една здрава имитация на индийски акцент, който звучи по-автентичен от оригиналния на чичото.

Така неусетно стигаме в подножието на самите Хималаи, защото сме се устремили тъкмо натам....

 

 

Къде ще ходим ли? Ще ходим високо- високо в Хималаите, на гости при самия Йети. Тоест, да се присъединим към т.нар. „Експедиция Еверест”, която представлява един от най-смелите ролъркостери по земите дисни-уърлдски.... Глупаво от наша страна, но блажени са незнаещите.

Значи, предупреждавам – когато отидете в Animal Kingdom, моля не повтаряйте нашата грешка, освен ако не сте от безразсъдни любители на хард-лудории и обичате да скачате с бънджи или и имате опит в отвесното падане с парапланер. Ако това ви харесва – няма да го усетите този ролъркостър. Но ако сте с по-кротка нагласа, може и да ви се позавие свят, и други неща, кой знае.....

Клипче на атракцията "Expedition Everest"

Краткото клипче е някак милостиво заснето, и оставя тръпката от съспенса на вас самите, да й се насладите наживо от сърце, е и душа. И от всички други части на тленното ви Аз.

Това влакче ни предложи една доста масирана тръпка. Поне за нас с Жоро беше така – явно сме се поизнервили доста.

Но нека разкажа за хималайското преживяване:

 

Първо чакаш на обичайната достолепна почти-километрова опашка. Тя се вие из азиатски земи с подходящ декор. Един вид разсейване за разтуха.

Има и магазин, за да си „купите” всичко необходимо за хималайската си експедиция. Манерка със здрав алкохол е може би най-добрата идея за членове на експедицията като мен, които недолюбват да ги возят с главата надолу и с гърба напред.


 
Последните метри преди тръпката водят през музей на хималайските екпедиции с множество снимки и автентична информация. Полезно, а?

Хич не им вервайте на организаторите – това е само откланяне на вниманието от онова, което ви чака. Един вид, подгряват ни за нашите изпитания, информирайки ни кой кога си оставил костите в покоряване на хималайски върхове и да се почувстваме достойни хора, че и нас ни чака същото, и че и нашите портрети скоро ще виснат геройски по стените да стряскат следващите неразумни смелчаци.


 
Подрастващите ни са решени на всичко, а ние с татко им сме вече леко индиферентни към случващото се с нас. Прегърнали сме кармата. Чакаме спокойно, някак напуснали телата и мозъка си.

Защото, ако не бяхме напуснали второто, щяхме веднага да си съберем партакешите и да избягаме да пием бира, налята направо от леден хималайски поток. Обаче, йок, ние сме смели, обрулени ролъркостърци, мъжествени и непоколебими пътешественици, които чакат реда си, за  да загинат достойно.

Сядаме в количките на влакчето – пак по двойки: Жоро с Траяна в предната, аз с Калоян в следващата. Жорката се е заклел над револвер и сабя, че ще стиска до последно дъщеря си – и при центробежни, и при центростремителни, и при левитация, и всякак... Вервам му сърдечно, щото нямам избор.

 
Влакчето ни веднага изстрелва напред по познатата схема – без никаква подготовка или предупреждение се зареждат пируети, бясна скорост, изкачвания, отвесно спускане.

Тъкмо виждаме сянката на Йети вътре в една гадна влажна пещера и преди да успеем да изпитаме вледеняващ страх,...идва черешката на сладоледа: отвесно спускане НАЗАД, и то в завой – тоест хем назад, хем с усукващ пирует. Гадно до болка. Стигам до момент, в който съм наистина като изтръпнал крак – никакви усещания повече не мога да изтръгна от празната си душа. Щом съм се качила, имала глава да пати...


 
После влакчето пак започва бавно да се набира напред и нагоре –  стигаме върха и едвам сме възстановили дишането си, когато веднага ни изхвърля напред и надолу с главозамайваща скорост и под супер наклон. Всички наоколо пищят възторжено – влакчето ни има поне 30-тина превъзбудени от кеф пасажери. Много малка част от тях имат резерви като нас със Жоро (и Траяна, милата) към стремглавото пътешествие.

Повечето стоят полуизправени в количките си, с вдигнати нагоре ръце и пищящи от екстаз. Ние не сме от тях. Калоян, обаче, е явно роден на друга планета, от родители-роботи, и той се причислява към групата смахнати почитатели на скоростното летене надолу и през глава назад. Кеееееф!

Въртим се, хвърлят ни надолу, после пак се въртим, пак ни хвърлят надолу, и аз само чакам кобния си час. Накрая влакчето внезапно спира, ние започваме да слизаме криво-ляво, като не знам кое е ръка, кое е крак по тялото ми. С  Жорката сме някак подозрително тихи и унесени.

Траяна, обаче, не е никак унесена и веднага се нахвърля бясно с юмручета върху брат си, който й се хили доволно в стил „Йееее, кееееф!”. Едвам разтърваваме двойката наследници. Боксьорката пръска слюнки и сълзи, и реве с глас, че брат й е виновен за мъките, на които е била подложена току що.  Три пъти повтаря „Можех да умра!”. А брат й мъдро отсъжда: ” Е, да, ама оцеля!”.

Следва нова картечна канонада от юмручета... След 10 мин., оцелялата иска повторение на емоцията. Играят си с живота си тези деца май...

Но поне разбират, че повторение няма и не може да има, освен ако не си купят нови родители от лавката за „сахарин памуг”....

* * * *
Хукват към следващото място, което е вече извън Азия, и е на територията на самите древни динозавърски земи – атракцията е от филма Dinosaur. 


 
 
Аз, обаче, вече леко съм се поразглобила и решавам да играя пас с тази атракция и да залепя обратно счупените си парчета. Сядам на сварена от слънцето дървена пейка, под полусянката на цъфнал закум, и чакам впечатленията на оцелелите, докато си зяпам сайтчета на телефона.

Нямам нито сили, нито нерви за повече „атракции’. Ако изсипя на кърпа пред мен изпочупените си парчета тяло, аз самата бих била „атракция”, и туристите ще ми хвърлят монети, за да клекнат да разглеждат парчетиите от мен...

След 50 минути разбирам, че аз съм наистина най-големия мъдрец в семейството ни. „Тримата от запаса” докоцукват, носейки изпопадали части от телата си под мишница.

 Жоро е останал без думи и прави два-три жеста, за да ми покаже, че вече е само дух, а не живият човек, когото обичам. Питам го „Добре ли си?”, а той сухо отговаря: „Нямам думи”...

Не изглежда възторжен, значи няма да е от хубаво това онемяване. После промълвя, че и да му е останала някоя и друга думичка човешка – не можел, а и не искал да ми описва отката на клатене през дебрите на динозаврите. Малко бяха позакъсали с кръста и тримата, но колкото си по-млад, толкова по-бързо тече възстановяването.

След десетина минути малката дамма и големият й брат тичаха насам натам, но родителят им куцаше дълго и много си личаха конците, с които се беше самозашил след последното разглобяване.

Добре се получи с тази последна атракция – някак тестостерона в групата ни рязко спадна и ни се усмихна щастието наследниците да пожелаят да се оттеглят в покоите си за вечерна почивка....

Направо изгря слънце в обрулените ни души. Но само там – защото върху гърбовете ни внезапно рукна проливен тропически дъжд. Е, не се удавихме, но минахме през предпране и бяхме добре накиснати за един последващ душ – този път със сапун в ръка.

Край на деня на Animal Kingdom – сега се налага здраво наспиване....

<< Линк към част 4