Щатът е от „селски тип”, както ние го характеризираме. Хората са онова, което ние българите наричаме „планински хора”, тоест ведри хора, които обичат да се усмихват на непознати, да ги поздравяват и да им държат вратите навсякъде и да проявяват желание да ти са полезни. С една сума - "селска работа", в най-хубавия и сантиментален смисъл на тази фраза.

Разказвала съм неведнъж колко интересно е за нас да видим хора, които да тичат да ти помогнат да качиш товар с по-голям габарит в багажника на колата си – да речем библиотечка на палети, която трябва да разтовариш от количката на магазина и да набуташ в колата си. Веднага лъсват яки доброволци да вдигнат товара с усмивка. Това е нещо толкова естествено, но определено в родината не ни се случва често - там знаем, че  "сърдечните помагачи" могат да ти задигнат бързешком портфейла или да изкопчват лична информация, или просто да ти искат пари накрая, докато се завихри скандал. Та сме свикнали да се дистанцираме от доброволци-помагачи, особено пък с по-мургав цвят. Та затова отначало тук ни беше странен този мерак за взаимопомощ, но после се отпуснахме и накрая свикнахме с това, понеже не само ни харесва, но и самите ние сме го правили - е, само дето тук като предложим помощ не ни гледат като че ли сме избягали от лудницата. Тук се сливаме с околните луди.

Та, като започнат да ни поздравяват разни непознати по улиците на Колорадо Спрингс, със Жоро все се сещаме за взаимоотношенията в малките родопски селца, като например любимото ни Лилково  – върви бай Станчо с муленцето, среща ни, веднага ни заговаря как сме, що сме, и после пита Жоро: „Ти на кОго си син?” Жоро му отговаря, че е син на Ивайло, и се оказва, че бай Станчо го помни. Помни го и бай Иван, и бай Минко, и бай Ангел. И повечето байове.

Разликата тук е, че не знаем кой "бай" кой е поименно, но откъм дружелюбност направо го докарват по родопски. В Сан Франсиско усмивките ми все замръзваха недовършени – например, усмихнах се по навик на една забързана леля в магазин, а на нея й струваше видимо усилие да ми отвърне с подобие на озъбена снежнобяла усмивка.

Така беше и в Монреал. Между другото – така е и в Денвър, който с неговите смешни  3 милиона жители (получени от сбора на града плюс всички прилежащи градчета към метрополиса) минава за „неголям град” по американските представи и е едва на 21 място по брой на жителите – за справка, Чикаго е на трето място с 9.5 милиона души. Та, когато уморени от големите метрополиси юпита решат да се дислоцират в „малки, тихи и спокойни градове от селски тип” – е,  Денвър е винаги сред първите в избора им.


<sup>летище Денвър - футуристична архитектура, напомняща "разбити белтъци върху торта"

                        пак летището отвън</sup>

Сега само пускам стръвта за „селски” Денвър - за него ще разкажа допълнително – но само да кажа, че "селски или не" за юпитата от източното и западното крайбрежие, за нас Денвър е голям, запъхтян метрополис  с истерично звучене. Не си падаме много по това. По улиците му се движат забързани хора с напрегнат и сериозен бизнес вид, които не обичат да се усмихват както „при нас на село” -  в Денвър щъкат маркови костюми, лъснати обувки, скъпи коли, куфарчета в ръцете, ей такива пинизи...

И като се върнем в „наше село”, както гальовно наричаме Колорадо Спрингс, направо се диша леко.  Не знам къде са побрани тези 615,000 души население на града ни – но не си личи на пръв поглед, направо е като малък градец. Огромен по територия, но растлан в „едноетажна Америка”  не му личи наистина...


                   ^{панорамна снимка на града от планината  1
                         панорамна снимка отвисоко 2}

Покрай неглиже облечените хора в града ни има и много „глиже” костюмари, има и просто елегантни, има всякакви; има и хипари прескочили с машината на времето направо в 21 век, има и любимите ни каубои от плът и кръв, с ботуши със шпори и големи кожени каубойски шапки, и колан с кобур, понякога с пистолета в него (проследи стрелката на снимката долу!).

Направо „Ну, Генри, подай мне винтовку – на горизонте индейцый!”

Колорадо означава „ оцветен в червено” – названието идва от испански. Червеният цвят на скалите около града потвърждават правилно избраното име. Скалата е “red sandstone” – на български се нарича червен  „пясъчник” и е вид по-мека скала, от която ерозията е издълбала удивителни форми. На места изглеждат нереални, като че ли гледаш филмов сетинг на някоя здрава фантастика.


                   ^{червените скали на Колорадо}

  


Една от любимите на всички забележителности в нашия Колорадо Спрингс е паркът “Garden of the Gods” (снимките горе са точно оттам) . Още едно добро име наистина, защото усещането е, че все едно си в божиите градини, но все някак те човърка отвътре, че нещо ни "работят" местните чаровници и май тайничко са попипвали със сръчна ръка наоколо,  за да помогнат на боговете в издялкването на тези неповторими камънаци.


                   <sup>входът на парка"Garden of the Gods"


                същият парк</sup>       

Паркът има невероятни по форма скали, които пленяват туристите с нереалните си форми:

• Има целуващи се камили – при залез слънце са много красиви; има един момент в който слънцето проблясва точно в целувката им, но така и не сме го уловили на кадър още...

                   ^{целуващите се камили (Kissing Camels)}

• Има спящ гигант с неандерталски профил , който е прострял ръце и крака в здрав сън (дори пишката му стърчи като доказателство, че е истински мъжага-гигант).

              <sup>спящият гигант в целия му блясък

              и сега, с малко помощ да се видят очертанията му :)</sup>

1. Има скала, балансираща на една точка, под която всеки турист, посетил парка се мушка за снимка и я „държи” като истински Сизиф.

                   <sup>балансиращата скала - парк "Garden of the Gods"

                   малко информация за скалата</sup>

• Има скала-кораб (вляво на долната снимка), и в просеката между нея и балансиращата скала бавно преминават колите по алеята за автомобили.

    ^{скалата "Кораб" (отляво) и "Балансиращата скала" (отдясно)}

Освен за автомобили, паркът предлага и алеи за велосипедисти, за тичащи, за ходещи, и за яздещи коне. Разнообразие. Скоростта е ограничена до пъплене и туристите, превозващи се кой както иска, са необезпокоявани от нищо в наслаждаването по природните красоти.

Градът ни има downtown, с някакви загатнати по-височки административни сгради, някои сигурно може и да стигат 20-25 етажа, но като цяло бетонът е малко и ниското строителство е в унисон с красивата природа – опит за добро съжителство, без натрапване на господарят-човек. Селска работа, ама хубава.


                   <sup>снимка на някои сгради в центъра

           photo is from http://www.pbase.com/dick_haynes/image/76246508</sup>

Последната снимка не е моя, за жалост, но много ми харесва ъгъла, от който е заснета - планината изглежда като стъпила направо в центъра на града.

Засега толкова за Колорадо Спрингс. Има още много красиви кътчета, които си заслужават да бъдат показани.

* * * * *

В следващата част – повече за други местни паркове и забележителности.

<< Част 1                                                                   Част 3 >>