Сега да ви опиша перипетите по завръщането ни

 

Трябваше да пътуваме с американските автобусни линии наречени с гръмкото име Сивата Хрътка, които преди 40 години са били в разцвета на силите си и са превозвали мало и голямо из обширна Америка. Да но преди 40 години. Сега това е жалка транспортна компания, ползвана предимно от хора с ограничени финанси. Това с предимно хора с различен от белият цвят на кожата и слаби хигиенни навици. Заради тези хора и билета е само 50 долара за разлика от 120те за самолет. По-късно самолетния билет се оказа само 80, но вече си бяхме купили автобусен.

 

Бяхме се примирили с мисълта, че ще има закъснения на автобусите и че условията ще са ужасни. Затова предвидливо ползвахме и предпоследния автобус, вместо супер-удобния, който пристига на летището в Атланта само 3 часа преди полета ни. Два дена преди това се мъчих да навра багажа ми в 2 куфара и една раница. С много мъки успях, но само аз си знам как и с колко изгубено време. На другия ден си извикахме такси и опрашихме към съседния град, където и автогарата. С нас беше и още едно момче от България – Даката. По принцип си бяхме извикали едно голямо такси, което трябваше да ни вземе 3мата заедно с багажите, но вановете на фирмата били счупени и ни докараха 2 коли. Платихме по 24 долара за кола да му се невиди, за път, който струва не повече от долар. Ама както и да е. Зачакахме да дойде автобуса. Гарата беше затворена и щеше да отвори около половина час преди пристигането на автобуса. С Марито отидохме да си търсим бензиностанция да си купим нещо за пиене. В бензиностанцията купих цигари на някакъв американец, който си беше забравил Idто. После след около час закъснение автобуса дойде. Забравих да вмъкна, че багажите ни бяха доста над лимита от 50 паунда и изхвърлих няколко списания, други си вкарах във раницата като ръчен багаж, а останалите натрупахме в една чанта, която Марито представи като втори куфар. Абе закрепихме килата с общи усилия. Като дойде автобуса Даката не можа да си намери билета, човекът, който току що му го беше продал каза да си го е бил пазил и че ако не го намери, да си купи нов. А този човек, както и целия Грейхаунд(така се казва фирмата за превози) изобщо не се вписваха по никакви критерии в картината на Америка. Грозни, бавни и неучтиви. В крайна сметка билета се указа в коша, в едно от списанията, които изхвърлих и което Даката разглеждаше и му предлагах да го вземе с него си.

 

Тръгна автобуса. Спря се в Панама сити. Там имаше една групичка от руснаци, за които нямаше място в автобуса, както и за багажите им. А те си бяха платили билета както всички останали и заслужаваха да пристигнат където бяха заявили горе долу в някакъв времеви интервал. При заявена около 5 мин почивка, която се оказа 45 автобусът тръгна. Няколко човека слязоха и аз се преместих до Марито вместо до жената, до която бях седнал преди това, която ме гледа доста подозрително и която не изглеждаше да е много нормална. После стигнахме до Талахасе – столицата на Флорида. Добре, че автобуса закъсня доста, че да не чакаме толкова много.

 

Там имахме няколко часа престой и след около час закъснение новият ни автобус тръгна от началната си спирка. Руснаците, които бяха в Панама Сити и не можаха да се качат, явно са пристигнали по някакъв начин и се качиха в нашия автобус. Тогава с Марито заспахме и се събудихме чак малко преди летището. Пристигхаме там почти навреме. С горе долу разбираемо закъснение. От там нататък ни чакаше престой от 7 до 21:30.

Полафихме си с Даката и с една полякиня. Говорехме за европейския съюз. Тя каза, че това е нещо много лошо. Откакто Полша е вътре всичко е започнало да поскъпва и да се изравнява с цените във Германия и Франция, но не и заплатите. Каза, че е много трудно и че единственият плюс е отварянето на границите и улесняване на емиграцията на населението :).

 

После започнахме да се размотаваме из летището. Отново имаше доста войници. Няма да забравя момента в който бях в тоалетната и един войник горе долу на моята възраст говореше с някой, който изглеждаше да е баща му. На края на разговора възрастния човек потупа войника по рамото му каза да се пази и да внимава, войника отговори същото и човекът излезе. После войникът започна да плач. Стана ми мъчно и излязох. По-късно докато чакахме в лобито един човек се провикна да сме приветствали американските войници, които отивали да си дават живота за родината по чуждите фронтове.... Всички започнахме да пляскаме, някой и да свирят, а аз като видях, че повечето са на моята възраст се сетих за сцената в тоалетната, помислих си, че някой сигурно няма да се приберат и очите ми се насълзиха. Беше много трогателно. Подобна сцена имаше и миналата година.

А тази година иначе бяха затегнали проверките по летищата. Нямахме право на аерозоли, течности, лекарства...Багажа ни беше намален от 70 на 50 паунда, въпреки, че в  билетите ни пишеше 70. Багажа ми беше приготвен за 70 и се поизпотих докато отново го принаредим.През 10 мин ходех до едно от местата за чекване на багажа да го тегля колко тежи.Ако багажа ми е между 50 и 70 паунда трябва да доплатя 25 долара за куфар, а ако е над 70 паунда нямам право да пътувам в Европа.

 

В крайна сметка след много чакане дойде време за проверка на багажа. Докато чакахме си говорехме с едно американско семейство, което се е преместило да живее в Тенеси, заради това, че имали много по-малко данъци, отколкото в Ню Йорк. После дойде време и за чекване на багажа най-накрая.

 

Аз и Марито бяхме при различни служители. Аз бях при един, който явно беше нов, защото въвеждаше доста бавно имената ни в системата. Че този същия нещо започна да се чуди и отиде да пита нещо шефката си. По това време, този, който проверява Марито вече свършва, изпраща и багажа до България и всичко е готово. Да ама моя човек, тъй като е нов и иска всичко да е по правилата се връща и ми казва, че ще ми прати багажа до Франция. Американеца(другия служител беше с тъмен цвят на кожата. Така ще ги разпознавате по-лесно) до него му вика да не се прави ами да го пусне до България. Той му каза, че не било по правилата и не иска. Аз попитах защо, а обяснението бе, че между пристигането ми и полета от Париж имало друг полет до България и в такъв случай не можел да ми прати багажа директно до БГ. Марито му обяснява, че тя е до София и че не знае защо има двойствен стандарт.. ама тъмния като се заинати и няма...

 

После отиваме вече да се качваме в самолета. Да ама, авиокомпания Еър Франс е продала повече билети, отколкото е допустимо. Това означава, че някой трябва да бъде върнат. На нас незнайно за какво не ни бяха дали номера за сядане. Отиваме да си искаме номера и служителката ни казва, че нямало налични. Абе булка, преди месец сме си запазили места, и Еър Франс обещаха, че за нас, като клиенти на Ориндж щяло да има... Тя каза, че щяла да намери и ни пусна някакви места. Да ама аз бях в края на самолета, а Марито в средата. Полетът е към 9 часа. Реших да помоля някой да се смени с Марито. Единия се оказа нервак, който твърдо искаше да бил в средата и който сигурно го беше страх от летенето със самолет, защото наистина се държа доста странно. Втората се оказа жена, която искаше да е до прозореца. Тогава отидох до Марито и решихме да молим нейните съседи да се преместят на моето място. Съседката и се оказа една от последните пътници влезли в самолета, която се съгласи веднага. Благодарих и и и показах къде ми е мястото. Седнах до Марито и в крайна сметка се оказа, че в самолета има още към 5 свободни места. На нашата тройка седалки бяхме само 2мата. Проспахме и този полет, като се събуждахме само за яденето :)

 

Кацнахме в Париж. Навигацията в Шарл Дегол е ужасна. Нашите имат само да се учат от американците и тяхната организация. Първоначално самолета ни остави някъде си на пистите и един автобус трябваше да ни закара до терминала. Да ама шофьора нещо се обърка сред лабиринтите и започна да обикаля на едно място. После се спря на един терминал и булчето там явно му каза, че е на грешното място. Докато се обясняваха 2мата пътниците взеха да нервничат, защото много от тях имаха връзка с друг полет, който скоро щеше да отлети. После нашия човек тръгна, пообикаля отново и ни остави 100тина метра от мястото до което бяхме преди. Като спря тресна няколко пъти радиостанцията във волана и сигурно попсува на френски... От там горе долу отидохме да си вземем багажа или по точно да вземем моя багаж. Трябваше да стигнем до терминал Б да си чекнем багажа отново. Тръгнахме да следваме табелите и стигнахме до една, която сочеше нищото. Хубаво, че видяхме една служителка и тя ни упъти накъде да вървим и ни каза да не обръщаме внимание на табелите, защото сме щели повече да се объркаме. Отидохме до Б след около час обикаляне с 2 големи куфара и тежка раница с лаптоп на гърба. Там ни казаха да изчакаме до утре към 8 сутринта, то бе к към 11 сутринта на предния ден.

 

Тръгнахме да търсим багажно да си оставим багажа. Отидохме и видяхме, че ще ме изгърмят минимум 35 Евро за 2та куфара. Може и 70. Щяхме и в Париж да похарчим към 100 Евро и се отказахме да ходим да гледаме айфелувата кула, защото щеше да ни излезе много скъпа. Благословихме брата, който ми прати багажа до Париж няколко пъти, благословихме евтинията във Франция и започнахме да си търсим място за пренощуване. По пътя си направихме сметка, че можехме да си наемем хотел за около 70 Евро на вечер, вместо да оставяме багажа на съхранение.

 

Намерихме и идеалната скамейка без облегалки за ръцете, която беше горе долу скритичка, на топличко и на близко до мястото ни за чекване. За жалост тази скамейка беше единствената която видяхме подобна и след като се настанихме решихме да не я напускаме. На тази скамейка прекарахме около 17-18 часа сигурно. Докато спахме се сменяхме ту единия ту другия защото ни беше страх за багажа. По време на последното ми спане някакъв тъпанар седнал до Марито и се е опитал да я обарва. Тя ме събуди след като той си е тръгнал де. Ама това не ме остави вече да заспя, а беше само към 4 часа сутринта. Малко по-късно тоя се върна, ама не знам какво толкова му хареса да се гледаме в очите няколко минути. После той си тръгна. След малко пак се върна и пак погледите ни се срещнахме. Спомнете си как лъва и хиената се гледат докато лъва хапва. Същата ситуация, ама аз бях зает да го гледам вместо да хапвам. После реших да си нахлупя шапката и да гледам надолу все едно че спа, а всъщност бях буден. Тоя нашия човек пак се върна, зави и се запъти към Марито, аз го погледнах рязко, той се обърна и повече не се е връщал... И това на летището на Париж, при наличието на толкова камери. От време на време се разкарваха и войничета с автомати, ама изглеждаха много странно и смешно вместо да вдъхват респект, особено единия като се прозяваше.

 

На сутринта изпих едно френско кафе от машина за Евро, при положение, че от заведение е 2.80 Евро, взехме си куфарите, чекнахме си багажа и ади да чакаме самолета. Докато го чакахме решихме да обиколим из магазините. Минахме покрай един парфюмериен и влязохме да видим колко ще струва Фентъзи на Бритни Спиърс(защо точно него четете в предният ми постинг) Тогава един русичък хвана Марито за слушател и започна да и обяснява колко готин бил новия парфюм на еди кой си и как той щял да стане хит за сезона и как той се продавал само от 3 дена и колко много хора си го били купили. Слушам го и си викам „Излъга я...“ След 2 мин Марито си купуваше вече парфюм за 46 Евро. Питаха дали и аз искам нещо ама отказах.. Преди си бях купил от Америка парфюм Адидас със шапка Адидас за 20 долара, а тука за някакво малко шишенце Диор или Армани щяха да ми искат 50 Евро сигурно.... Отидох до лавката за списания, мъчих се да прочета за Уиндоус лайв на френски и да разгледам списанията им. После си купих една картина от Париж и 2 картички о това му беше посещението на Париж.

 

Точно преди да излети самолета отидох до тоалетна. От кабинката, в която се бях запътил излезе жена, а до нея мъжете си ги бяга наизвадили и си вършеха работата в писоарите. Между другото в САЩ използват ДЖОН вместо тоалетна. Свърших си работата с Джон и отидох в чакалнята за полета ни. А то мъгла, ама много гъста и полета се забавя за неопределено време. Викам си поне да е 2 часа, щото тогава мога да си търся правата, а ми беше много интересно какви са те. В крайна сметка след около час и нещо самолета излетя.....

 

Яденето отново беше гадно, както и миналата година в същият полет. Бяхме седнали до аварийния изход и всичкия ни багаж трябваше да е в багажниците над главите ни.Така, че не можах да правя снимки, а имаше няколко красиви  гледки, После при снижаването над София от нашата врата започна да капе вода, ама доста... А това май не е нормално... ама още не се е чуло за катастрофа с Еърбъс А300, така че явно са го оправили по-късно.

Забравих да спомена, че някъде над атлантика име 2 много силни турбулентни бури. До тогава такова нещо не бях преживявал. И преди е имало турбуленция, ама тази беше от доста големите. Беше страшничко и бая клатеше и самолета имаше няколко доста големи падания надолу, ама всичко мина нормално.

 

В България чакахме поне половин час да ни излязат куфарите по пътечката да си ги вземем. Отново прецедент. Едни американци се чудеха какво става. Мислех да им казвам „Добре дошли в България“, ама се отказах. После си взех куфарите, минах през частта от митницата, която казва, че нямам нищо за деклариране, а имах техники за над 2000 долара, ама си бях и решил, че ще се правя на ударен и ако ме спрат тогава да импровизирам.

 

Ами на летището ме чакаха нашите и...

 

...приказката за българския студент в Америка, в която аз бях главен герой свърши...