Реших и аз да се включа в рубриката на Серенити и да спомена някоя дума за най-близките ми хора - приятелите. Започвам това начинание с най-старите сред тях - Негъра (Венци или Ven, както е известен в БГЛог), Тъпия (Владо) и Кал (Калоян).

С Негъра се запознах във втори клас. Дойде от някъде си в нашето училище и там си и остана до края на основното си образование. Беше добричко и свитичко детенце и не мислеше лошото на никой. Към средата на втори клас се появи и Тъпия. Казва се Влади, а прякорът му се появи на скоро по незнайни за мен причини. Незнайни са и причините, защо Венци стана Негъра. С тях двамата бяхме сравнително добри приятели по онова време. Играехме на електронни игри, на футбол и на покер с картинки.

След завършването ми на седми клас се преместих в средно училище и малко си изгубихме дирите с тези двама левенти. Те изкараха и осми клас в старото даскало, а след това Венци отиде в един техникум, а Владо в друг. Там се запознал с Калоян, който тъй и не си получи бойно име.

Към края на средното ни образование започнахме отново да се виждаме с Владо и Венци. Запознахме се и с Калоян. Започнахме да купонясваме и заедно да пропадаме в измамните пукнатини на улицата.

Май месец на деветдесет и осма година завършихме благополучно. Изкарахме си абитуриентските балове и започнахме да учим за студенти. Венци само реши да кандидатства за казармата и... ами приеха го. Нас пък ни приеха за студенти и заминахме на летен лагер в "Обзор".

Студентските месеци се нижеха, а ние се нижехме по измамната плоскост на простотията. Като че ли не усещахме, че сме си нормални смъртници и имахме голям късмет, че до ден днешен сме живи и здрави, а полицейският бой, който ядохме една дълга лятна нощ ни върна обратно в правия път. Кой казва, че боят не лекува?

И така до ден днешен сме си заедно с тези хорица. По някой път не се виждаме със седмици, но такъв е животът - всеки е поел пътя си и за голяма моя радост, пътищата ни все още се засичат от време на време...