Аз дълго се борих с това ,
опитвайки се само с обич да те накарам
да повярваш в безусловното на душата ми.
Но ето ти отново изтръгваш гневно
всяка добра мисъл за теб ,
убеждаваш ме, че си лош и жесток
и че няма живо същество на този свят ,
което да те обича искрено ...
Ти искаш да си сам - блъскаш ме встрани
от твоя свят, не ми позволяваш да се върна;
раняваш ме с грубостта, която прикрива слабостта с жестокост ,
страхът - с гняв ...
Но аз съм виждала истинското ти лице.
Неведнъж.
И всеки път съзирах една невъобразимо богата душа,
виждах я и нещо ме стискаше за гърлото , силно - като стоманен юмрук
и в този миг можех да умра от щастие
че имам възможността да се докосна
до нещо вълшебно и все пак човешко.
Да, аз можех да умра от щастие ...
Но преди да успея плахо да протегна ръка,
за да докосна и уловя поне една частица от тази душевност ,
ти отново помрачаваш деня ми ,
затваряйки с трясък отворената за миг пролука към себе си.
Дръпвах се като опарена,
заричах се никога да не се върна
и през повечето време успявах !
Но има нощи като тази
когато потънала в гъстия мрак на града
аз съм толкова близо до теб ,
колкото никога не съм била ...
А ти си заспал и приличаш на дете
което неспокойно се мята в кошмари.
Докосвам лицето ти -
обичам те
защото си същият като мен , там вътре
където, зная, няма да допуснеш
никога никого ...
посвещение - на този, който никога няма да разбере, че това е посветено на него..
|