Изпрати e-mail

от     
до  
email адреси разделени със запетая
ИЛИ
Файл с email адреси:
( email адреси разделени със запетая )
Тема  
Съобщение
Слушам, чета, гледам хората около мен.

Някои са вечно недоволни. Други никога не се оплакват. Трети се възмущават от време на време, от време на време плачат, понякога изразяват щастието си.

По какво всъщност се различават тези хора? Дали вечно мрънкащите действително са най-онеправданите и лишени от шанс в живота? Дали на безропотните всичко им е наред или пък са безволеви, лениви, апатични, крайно отчаяни или пък глупави? А третият вид - да не би да са непостоянни, непоследователни или пък напротив, са най-добре балансираните личности?

Около себе си имам и от трите вида и дълго време съм наблюдавала реакциите им и събитията, предизвикали един или друг ответ. И забелязах, че неоплакващите се също имат проблеми. Дори понякога техните трудности са огромни, неизмерими с дребнавостите, заради които вечно мрънкащите вдигат шум до небето.

Ясно ми е, че хората са различно емоционални. Зная, че някои никога не плачат, а други – за щяло и нещяло и това им иде отвътре.

Но все пак понякога се чудя защо, например, лелката, която цял ден си клати краката на работа, най-малко компетентна е от всичките си колеги и взима пари почти колкото тях, има най-големи претенции за увеличение на заплатата си. Защо “нормалните бели хора” (здрави, прави, работоспособни, не-стереотипизирани) все се оплакват, че някой (т.е. държавата) се грижел повече (т.е. давал пари и намирал работа) за интересите на малцинствата отколкото за техните. Как така в еднаква ситуация двама представители на една и съща група реагират по коренно различен начин? Единият се осланя на собствените си усилия и умения и смята, че големите му очаквания трябва да са насочени към самия него. Другият живее с нагласата, че целият свят му е длъжен и вини за всяка своя неудача фактори извън себе си. И в крайна сметка коя от тези две нагласи е истински печеливша в живота?

В моменти на трудност ми се случва да обвинявам някого/нещо. Но не печеля нищо от това. Затова мисля, че човек не трябва да възлага прекалени очаквания и надежди върху другите, особено ако не им го е показал красноречиво. Трябва да поставя най-значимите изисквания – тези от които зависят най-важните за него развития в живота му - на самия себе си. И тогава ще разбере, че не е толкова лесно да постъпва правилно почти винаги; че не може винаги да отгатва мислите и желанията на другите; че това, което той е възприема като добро, невинаги се приема като добро от другата страна. И може би ще прави добро, без да очаква да му се върне. И може би ще бъде благодарен – за това, което има.

Затова смятам, че би било полезно родителите да обясняват и показват на децата си, че идеалите са нещо, към което трябва да се стремят, но са непостижими в своята пълнота. Че съвършенството трябва да е еталон, но не и императив. Че човек може да е много щастлив, успял, обичан, обичащ и пълноценен, дори когато не е идеален и когато партньорът му не е идеален. Че винаги трябва да има мечти, амбиции, стремежи, но да не става техен роб.

И някой беше казал, че беден е не онзи, който има малко, а онзи, на когото му липсва много. Като погледна живота си досега ... никога не съм била бедна. И се опитвам да бъда благодарна. Защото има за какво :-)