Това го пиша не за друго, а просто, защото Антон не ми вярва, че ще го напиша. Може би трябваше в Пътешествия да го пусна...

Нямам за цел да се оплаквам - само разказвам :)

Малко предистория, която е от значение за цялото това словоблудство. Отбелязването на този хмммм... празник, Прошка, в нашата рода протича по следния начин - събираме се в апартамента на баба ми, където всички групово се заяждаме между хапването и пийването и си вадим "кирливите ризи" един на друг. Иначе казано, играе се по системата "всеки срещу всеки", като коалициите просъществуват само колкото двама /или повече/ да натрият носа на трети /или повече/.
 
Та обратно в историята - помня, че предишната вечер Антон дойде у нас порядъчно почерпен, донокаутира се и се отвлече на някакъв рожден ден. Когато на другия ден дойде в Дружба вече си личеше, че е сериозно заболял от болестта наречена Къркандо... Отказа всякакво лечение,понеже бил минал на разделно пиене, т.е. когато пиел не ядял /или нещо подобно/, което предизвика тежък пристъп на болестното му състояние.
Аз от своя страна, не бях спала цяла нощ и преживявах тежко загубата на един нокът, отглеждан в продължение на цели 7 месеца. Беше ми от най-хубавите...

И така, ето ни двамата на спирката...
Начало! /или action, ако предпочитате/

Беше прошка. Беше студено. Той стабилно почерпен /омекотено словосъчетание, целящо да избегне груби изрази като "маскиран на руски обущар", "пиян на кирка", "яко усмъртен" и т.н./ и аз, сърдита и изнервена /за да не кажем в предистерично състояние/. Стоим си ние горе-долу кротко на спирката и чакаме тролей. Планът ми беше повече от перфектен - качваме се в тролей 11, аз си слизам на Университета, той си продължава към С/т/очна гара.
Обаче,
Shit happens, както е казал поета.

Някакво съвсем сучайно момче, намиращо се съвсем случайно в опасна близост до нас, има неблагоразумието да се обажда по телефона, че и на всичкото отгоре да каже

-Ало, обажда се Гелето от Гара Искър...

Това очевадно бръкна много надълбоко в душицата на нашия герой, който само преди броени часове бе загубил своя GSM в някакъв нелеп спор с лелинчо си. И така въоръжен с начената двулитрова "Ариана", той реши да се сражава с този материалист имащ работещ телефон. Битката се водеше на живот и смърт! Антон използваше всички средства, които състоянието на посварения му мозък успяваше да измисли, а именно непрекъснатото повтаряне на "Ало, обажда се Гелето от Гара Искър", "Гелето от Гара Искър съм", "Гелето...". Момчето упорито му мълчеше и го играеше солидарен с пияндетата.  Аз /да се изтъкна колко съм готина/ замолих любимия си братовчед да замълчи, като тайно се надявах да не го направи, Гелето да се заяде и най-накрая някой да си го отнесе подобаващо... младежът обаче, разсъдлив излезе.

Тролеят дойде, ние респективно се качихме. Антон и биричката му бяха сбутани от мен плътно до прозореца, а гадното Геле седна само през две седалки. В продължение на цяла една спирка двамата се гледаха мръсно. Щеше да има по-въздействащ ефект, ако главата на Тонката не се люшкаше насам-натам, придружена от пиянски оригвния за музикален съпровод на напрегнатата сцена.
Нова спирка - нов проблем. Качи се един младеж със сноуборд. Поклонникът на Арианата го фиксира и веднага направи опит да се заяде и с него. Тъй като сноубордистът изглеждаше доста по-здрав от Гелето, а и беше въоръжен /със сноуборд/, счетох за необходимо да замоля хАнтон да замълчи. Последва един от онези разговори, за които си сигурен, че до никъде не стигат, но въпреки това се водят. При това на висок глас.

-Антоне, аре млъкни бе!
-Щооооо? /ориг/
-Е така! Просто млъкни!
-Ти си го чукала! /прозрение/
-Кой?!? /объркване/
-Момчето със сноуборда!
-Не!
-Тогава /ориг/, искаш да го чукаш!
-Не!
-Е тогава що да млъквам?
-Щото тая вечер не искам да пребивам никой заради теб!
-.../ориг/

Гелето слезе... Момчето със сноуборда слезе... Ние останахме... 
Нещата почти се кротнаха и остана само дразнещото оригване. Ако някога сте го чували да се оригва знаете за какво говоря, но ако не сте ще ви кажа. Това е един гръмотевичен звук идващ от дълбините на стомаха му, завършващ с извивка и поглед на някой, който току що е сразил мамут. Всъщност миризмата е достатъчна да срази бебе мамут, може и възрастен, но опити не са правени. Как ли не го молих, заплашвах, обаче той не спря да го прави.
В една своя книга Тери Пратчет пишеше за късчетата вселенска мъдрост, които летят из пространството и понякога удрят някого в точното време и място. Сега си мисля, че тогава и аз бях ударена от едно такова късче...

-Антоне, аре да играеме на една игра!
-Ква игра? /светнал поглед + ориг/
-Ми ти няма да се оригваш в продъление на четири спирки.

Първоначално се дърпаше, но успя да устиска около 3 спирки и половина. Тишината ми даде време да поразмисля какво правим от тук нататък, щото явно повече от перфектния план за нищо не ставаше. Сърце не ми даваше да го оставя да се прибира сам, но пък бях толкова изтощена, че бе абсурдно да го изпратя до тях и да се прибирам след това. На СУ взех едноличното решение, че и двамата отиваме у нас. И така, изпратени от облекчените погледи на останалите пътници ние се... честно казано свлякохме от тролея. Немислимо бе да ползваме градския транспорт за останалата част от маршрута. Имахме спешна нужда от такси! И тогава го съзрях! Едно приветливо-жълто с подканящо-зелена лампичка, паркирано на Шипка и готово да излети по Васил Левски към мечтаното вкъщи! Тук си представете как хващам Антон за ръчичка и кой с бърза, кой с преплитаща се крачка се отправяме към колата... Усмивка се появява на устните ми, ръката ми е почти протегната към вратата, дробовете ми са изпълни с въздух, който е готов да излети под формата на "Добър вечер! До Левски-Г?"... когато изведнъж:

-Аз в тва такси няма да се кача.
Въздухът се изтрелва заедно с рева:
-МОЛЯ!?!
-Няма да се возя на него!
-ЩО?!?
-Щото е паркирало неправилно!
-МОЛЯ?!?
-Паркирало е неправилно.
-АБЕ, ТИ НОРМАЛЕН ЛИ СИ?!?    
-Ти би ли се возила при шофьор, който паркира неправилно?
Признавам, че доводът беше доста добър, но тогава хич не ми дремеше. Аз исках вкъщи! 

Тази битка я писах загубена. С тежка въздишка отроних само "Добре", подръчнах го /демек го хванах под ръка/ и дори успях да направя една крачка, когато внезапно бях завъртяна наобратно. В първия момент не разбрах какво точно става, но след това ми просветна, Антон ни просеше боя... Ще попитате защо така мисля, ми ето заради този крясък:

-ЕЙ, ТИ! ПАРКИРАЛ СИ НЕПРАВИЛНО!ЧУВАШ ЛИ? НЕПРАВИЛНО! НЕ МОЖЕШ ДА ПАРКИРАШ ТАКА!

Ще ви спестя всичките обидни думички, с които нарекох батко си, докато го влачих покрай Библиотеката, както и размишленията му относно колко много ме обича той, а каква едина вид зла кучка съм аз. Нека просто да преминем към частта с театралното ни появяване на бул. Янко Сакъзов.

Ето ни и нас гордо спъвайки се и завидно псувайки. На кръстовището с Кракра следва кратко сдърпване по кой път да се прибираме и безцелно пресичане на улицата 5-6 пъти, докато се караме. Накрая решавам, че и тая битка я пиша загубена, но войната ще спечеля. Или с други думи по НЕГОВИЯ маршрут ще се прибираме, но АЗ ще ни прибера и ДВАМАТА!

Естествено, щото трябва да ми е гадно, няма чакащо такси, а всички останали, които не карат бързо, а просто прелитат ниско са с недружелюбно-червени светлинки. Повличам го към бул. Мадрид, а той все така разсъждава колко злобна съм станала... Ей така, помежду другото, съзира някакво паркирано такси, от тия дето тарифата им е по 5.40 лв/км и блестящо констатира:

-Тва такси е фалшиво! - Блясъкът в очите му, обаче хич не ме кефи и за това бързам да се съглася
-Да, фалшиво е.
-Ма виж му само номера /уточнявам - телефонния/.
-Виждам го.
-Трябва да го снимаме!

Косата ми би се изправила, ако не знаех, че фотото на Антон липсва. Тук следват още десетина минути в усърдно дърпане, през които аз повтарям само и единствено "Тръгвай!", а той "Ма то е фалшиво", "Трябва да го снимаме", "Интересно ми е", "На теб не ти ли е интересно", "Да питаме тия хора дали им е интересно". Накрая гадината кандисва и тръгва с мен. По някоето време осъзнавам, че просто вече искам да му надам шамарите. Бивам така любезна да му го съобщя. Той обаче, има гениална идея - да запалим по цигарка и да чакаме такси. Уморено се съгласявам. Прекарваме следващите минути пушейки и разсъждавайки, че ако правя повече секс вероятно няма да съм толкова зла...

Попринцип не съм много религиозна, но мисля, че тогава Господ, Шива, Аллах, Йехова и останалите на които се помолих, чуха молбите ми, че даже и откликнаха на тях! Ето го! Моето спасение! Свободно такси! Буквално му се мятам на предния капак и съм готова да извикам "Пу за мене!!!" Шофьорът е от етническото малцинство/мнозинство, т.е. усмихнат ром, който няма нищо против да ни закара. Разпределяме се по седалките по промили алкохол в кръвта - той отзад, аз отпред. Антон почва да обяснява на шофьора какъв късметлия е, защото неговата зла братовчедка цяла вечер го дърпала /горкото момче/ по улиците, и точно когато спрели той се появил. Всъщност въпросната братовчедка не била толкова зла, обаче повече секс и трябвало. Много услужливо се опитва да я пробута на шоферчето, ма тя не, мерси, отказва.

Братовчедката /в ролята аз/ вече не и пука. Тя се прибира и е щастлива. Приема радостта на братовчед от факта, че на задната седалка има колан. Дори се усмихва, когато той започва да се закопчава с него, но без драми май не може. Едно гласче проплаква с трагизма на шекспиров герой:

-Няма ми бирата...
Обяснявам му, че беше в него, когато се качвахме и не може да я няма.
-Няма ми бирата! Къде ми е бирата?
Става ми адски смешно как е успял да загуби двулитрова бутилка, на задната седалка и то само, докато се закопчава с колана. Подхилкването ми обаче, е прекъснато от истеричен изблик"

-VEGA, WHERE'S MY FUCKIN' BEER? Като ключовата дума тук е FUCKIN', Вега!

Докато през зъби му обяснявам, че мога да му вкарам хрущяла на носа в мозъка, и то само с един удар, той си намира шишенцето и щастливо започва да говори в рими. За съжаление не мога да предам тези така сгряващи сърцето иновации в поезията... Мога само да да кажа, че 95% от римите бяха между думите "мен" и "член"...
 
Неусетно /Боже каква гръмка дума/ стигаме до моя си блок и спираме пред моя си вход. Разплащаме се с шоферчето, като се разбираме, че въпреки всичко няма да му пристана. От куртоазия дори "Лека вечер" му пожелавам. В сравнително добро настроение, кавалерски отварям вратата на Антон и много миличко му кресвам "Слизай!".
-Няма.
-МОЛЯ?!?
-Ми няма да сляза.

Изведнъж ми се доревава, а като заден фон ми минава гледката как качвам батко си до апартамента на части... в чувал...

-Добре бе, Тони, защо няма да слезеш? - дипломатично питам.
-Защото щофьора може да тръгне рязко и аз да се пребия.
-...

Е извлякох го от таксито.Стигнахме до входа. Няма да наблягам на малката ми житейска драма дали да пусна клатещия се Антон да се пребие и да отворя врата по-бързо или да го спася от контузии с цената на по-дългото отваряне на вратата-за-културисти-с-повредена-ключалка-която-се-отваря-адски-трудно-с-една-ръка. Ще кажа само, че той се свлече по стъклото.

Home, sweet home, прибрахме се!!!

Ако и вие като мен сте си помисли дори и за малко, че всичко завършва, много жестоко се лъжете! Колко ли още може да издържи едно изтормозено дете /в ролята пак аз/. Ми да пробваме.

Героите са уморени и имат нужда от почивка. Да погледнем как го правят /почивката де/.

Стая. Моята стая. На стола пред компютъра е седнала майка ми и невъзмутимо си цъка нещо там, правейки се, че ми съчувства, докато цялото и същество всъщност излъчва "Казах ли ти аз да си тръгнеш с нас!". На стола до нея аз, солидно мрънкайки какво съм преживяла. На пода, подпрян на моето легло Антон, пийвайки от изгубено-намерената FUCKIN' бира и обяснявайки на леля си колко зла била голямата и щерка. Та с майка ми дружно решаваме, че племенника и трябва да си легне, само дето тя отива да се обади на вуйна, за да каже, че синът е жив и здрав у нас, а на мен се пада честта да го паркирам в кревата. И тъй като съм върл противник на спането с кофража /дрехите/, почвам да го разсъбличам. Боря се с кубинките. Боря се да го изправя. Боря се с блузите. Боря се с колана. Пускам си покрай ушите "Ооооо секс по братовчедски!!!". Боря се с дънките. Понеже имам силно развито чувство за собственост, изразяващо се в "моето легло си е само мое", той ще спи на това на сестра ми. На финала на борбата той е по боксерки /подчертавам, че е по боксерки/, завит и биричката е до него. Бълбука нещо на майка ми, а аз с чувство за добре свършена работа, отивам да се преоблека и да пишкам. При завръщането ми в стаята, той е облечен напълно /подчертавам напълно/ и седи на стола до майка ми, а моят свят се срути. "За чий, по дяволите, го събличах" се питам, но отговор няма.

Паля си цигарка, а той си изпуска биричката, която услужливо се ливва по ламината. Отивам за мопа и подсушавам. На излизане още бира бива разсипана. "Няма нищо!" философски заключвам и пак мопвам. Оставям мопа, а когато се връщам в стаята и се опитвам да си взема цигарата нашляпвам в още бира. И така много пъти.

Последвалите събития предавам телеграфно, защото са твърде скучни. Искаше да си ходи - не го пуснахме. Заплашваше да се хвърли през прозореца - абе замислих се, ма пак не му дадох. Накрая заспа. На моето легло. С дрехите. Върху завивките. Гушнал бирената бутилка.